Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 40

Игнациус се озова в една от може би най-недостопочтените кантори, в които беше влизал. Голи електрически крушки висяха на различни места от лекьосания таван и хвърляха слаба жълта светлина върху изкорубените дъски по пода. Стари кантонерки разделяха стаята на няколко кутийки, във всяка от които се кумеше по едно бюро, лакирано в особен оранжев цвят. През прашните прозорци се откриваше мрачен пейзаж към пристанище „Полънд Авеню“, военната гара, Мисисипи, а в далечина — към сухите докове и покривите на Алджиър отвъд реката. Една грохнала старица влезе, куцукайки, в стаята и се блъсна в кантонерките. Атмосферата напомни на Игнациус за собствената му стая и в знак на одобрение клапата му радостно се отвори. Замоли се едва ли не на глас да го вземат на работа тук. Беше зашеметен и слисан.

— Кажете? — бодро рече издокараният мъж зад лъснатото бюро.

— Ооо, мислех, че госпожата е завеждаща — възможно най-гръмко заяви Игнациус, според когото мъжът бе единственото неприятно нещо в кантората. — Дойдох в ответ на вашата обява.

— Чудесно! На коя точно? — ентусиазира се другият. — Във вестника сме дали две, една за жена и една за мъж.

— И на коя, мислите, се отзовавам?! — изкрещя Игнациус.

— Ами… — напълно се обърка Гонзалес. — Много се извинявам! Аз така, без да мисля. Искам да кажа… Полът няма значение. Можете да се справите и с двете длъжности. Искам да кажа… Полът не е от значение за мен.

— Няма нищо — отвърна му Игнациус. Той с интерес забеляза, че старицата започва да клюма на бюрото си. Условията за работа изглеждаха прекрасни!

— Заповядайте, седнете моля! Мис Трикси ще вземе палтото и шапката ви и ще ги отнесе във ведомствения дрешник. Бихме желали в „Панталони Ливай“ да се чувствате като у дома си!

— Но аз дори още не съм разговарял с вас!

— Не се притеснявайте! Сигурен съм, че ще се спогодим. Мис Трикси! Мис Трикси!

— Кой?! — кресна тя и събори препълнения пепелник на пода.

— Дайте, аз ще ви взема нещата! — Мистър Гонзалес получи плесник по ръката, щом посегна към шапката, но му разрешиха да вземе палтото. — Каква прекрасна вратовръзка! Вече рядко може да се види подобно нещо.

— Принадлежеше на покойния ми баща.

— Моите съболезнования! — рече мистър Гонзалес и сложи палтото в един стар метален шкаф, в който Игнациус съзря същата кесия като тези двете до бюрото на старицата. — А, между другото, това е мис Трикси, една от най-възрастните ни служителки. Познанството с нея без съмнение ще ви достави удоволствие.

Мис Трикси беше заспала и побелялата й глава лежеше върху бюрото сред старите вестници.

— Дааа… — въздъхна най-накрая тя. — А, ти ли си, Гомес? Да не би вече да е станало време да си ходим?