Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 30

— Страх ме е да попитам какво разбираш под „докарваш се“. Сигурно ще бъда превърнат в абсолютно посмешище.

— Ще ти изгладя хубава бяла ризка и ще си туриш една от сладките връзчици на баща ти.

— Да вярвам ли на ушите си?! — попита Игнациус възглавницата.

— Да знаеш, че иначе ще ипотекирам къщата! Покривът над главата си ли искаш да загубиш?

— Не! Ти няма да я ипотекираш! — Той удари с огромната си лапа по дюшека. — Ще се разруши цялото чувство за сигурност, което се опитвам да си изградя! Няма да позволя една незаинтересована страна да контролира моя дом! Не бих могъл да го понеса. Само като си помисля, и ръцете ми вече се изприщват.

Той протегна лапа, за да може майка му да огледа обрива.

— И дума да не става! — продължи. — Това ще накара всичките ми скрити страхове да изплуват на повърхността и резултатът, опасявам се, ще е злокобен. Не бих искал да прекараш остатъка от живота си в грижи по един душевноболен, заключен горе на тавана. Този дом няма да бъде ипотекиран! Все трябва да имаш скътани някъде известни средства…

— Имам сто и педесе в банката.

— О, боже мой, нима това е всичко? Не съм и предполагал, че водим толкова оскъдно съществование. Радвам се все пак, че не си довела до знанието ми този факт. Ако имах представа, че само една крачка ни дели от пълната мизерия, нервите ми отдавна да са отишли на боклука! — Игнациус почеса лапата си. — При все това трябва да призная, че алтернативата ми се вижда доста мрачна. Сериозно се съмнявам, че някой би ме наел на работа.

— Какво искаш да кажеш, чедо? Такова добро момче, с образование, и то какво…

— Работодателите съзират у мен отрицание на собствените им ценности. — Той се обърна по гръб. — Страхуват се от мен. Вероятно се досещат, че съм принуден да функционирам в столетие, което ме отвращава. Така беше дори когато работех в нюорлианската обществена библиотека.

— Игнациус, ама това е единственият път, когато си работил, откак свърши университета, пък и то беше само за две седмици.

— Точно това имам предвид — отвърна Игнациус, опитвайки се да уцели с книжно топче млечнобелия стъклен абажур на полилея.

— Трябваше само да лепиш листчета по книгите.

— Да, но аз имах свое собствено естетическо виждане относно лепенето на листчетата. Понякога успявах да залепя само три или четири на ден, но в същото време се чувствах удовлетворен от качеството на извършената работа. Библиотечната управа посрещна с ненавист моята прилежност. На тях просто им трябваше едно животно, което да лее лепило върху бестселърите им.

— Дали ще можеш да започнеш работа пак там?

— Доста се съмнявам. Навремето издумах какви ли не остроти на завеждащия методичния отдел. Отнеха ми дори читателската карта! Вероятно се досещаш каква омраза и страх вселява моят Weltanschauung. — Игнациус се оригна. — Не ми се ще дори да споменавам злополучното пътуване до Батън Руж. Убеден съм, че именно този инцидент стана причина у мен да се изгради психическа бариера срещу труда.

— В университета бяха толкова добри към тебе! Признай си. Колко дълго време те оставиха да се мотаеш! Дадоха ти дори клас да учиш.