Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 247

— Естествено! — прогърмя Игнациус. — Ни най-малко не възнамерявам да пътувам по магистралите в капана на смъртта, назоваващ се „предна седалка“! А сега скачай в този картинг и да се махаме оттук!

— Почакай де. Знаеш ли колко листове оставих вътре — рече Мирна и хукна към къщичката, а китарата звучно я потупваше отзад. Слизайки по стъпалата с поредния товар, тя се спря на тухлената пътечка, обърна се и огледа къщата. Игнациус беше сигурен, че се опитва да запечата в съзнанието си тази сцена: Елиза, която минава през ледовете с доста едричко генийче на ръце. Подобно на Хариет Бичър Стоу, и Мирна продължаваше да му танцува по нервите със самото си присъствие. Най-накрая, в ответ на неговите крясъци, тя се приближи към колата и изсипа поредния товар листове в скута му. — Май останаха още няколко под леглото.

— Те не ни интересуват! — ревна Игнациус. — Влизай и го подкарвай това чудо! О, боже мой! Недей така да вреш китарата в носа ми! Не можеш ли да носиш просто малка чантичка като всяка порядъчна жена?

— Я чупка! — ядоса се Мирна. Тя се шмугна на предната седалка и запали мотора. — Къде искаш да прекараме нощта?

— Да прекараме нощта ли?! — прокънтя гласът на Игнациус. — Никъде няма да прекарваме нощта! Ще пътуваме директно!

— Игнациус, всеки момент ще тупна и ще свърша. От вчера сутринта не съм слизала от колата!

— Ами… мини поне отвъд езерото Понтгартън.

— Добре. Може да прекосим мочурищата и да спрем в Мандевил.

— Не! — Мирна като нищо щеше да го тръсне право в сърбящите ръце на някой психиатър. — Не може да спираме там! Водата е заразена! В този град, върлува епидемия!

— Ами?! Тогава ще хванем през стария мост към Слидел.

— Може. Пък и е далеч по-безопасно. Всевъзможни шлепове се забиват в шосето през блатата. Ще се стоварим в езерото и ще се удавим. — Задницата на реното беше легнала на пътя и то едва-едва набираше скорост. — Количката ти е доста малка за моите размери. Сигурна ли си, че знаеш как да стигнеш до Ню Йорк? Сериозно се съмнявам, че ще изкарам повече от ден-два в тази клозетна поза.

— Хей, накъде тръгнахте бе, битници недни? — приглушено се провикна иззад кепенците мис Ани. Реното се изнесе в средата на платното.

— Тази дърта кучка още ли живее тук? — попита Мирна.

— Млъквай и карай напред!

— Ама ти така ли мислиш да ме тормозиш? — Мирна хвърли един кръвнишки поглед в огледалцето за задно виждане. — Искам да кажа… трябва да сме наясно!

— Оле, клапата ми! — изпъшка Игнациус. — Моля те, недей да правиш сцени. След ударите, нанесени й напоследък, психиката ми съвсем ще се разпадне!

— Извинявай. За миг ми прозвуча като едно време, когато аз бях шофьорът, а ти ме тормозеше от задната седалка.

— Ей богу, дано само не вали сняг на север. Организмът ми просто ще престане да функционира при подобни атмосферни условия. И моля те, пази се пътьом от експресните междуградски автобуси. Те ще смажат играчка като тази.

— Игнациус, внезапно ти отново стана ужасното същество, което познавах! И внезапно започвам да си мисля, че правя една огромна грешка!