Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 243

Но там, на верандичката, стоеше Мирна, облечена в някакво безформено мръсно бозаво манто от кадифе. Черната й коса беше сплетена на плитка, която, кривната покрай едното ухо, се спускаше върху гърдите й. На раменете си през ремък бе провесила китара.

Игнациус едва-що не излетя през кепенците, цепейки дъсчици и резета, за да увива и развива тази въжеподобна плитка около врата й, докато не посинее. Но разумът надделя. Той виждаше не Мирна, а начина за бягство. Фортуна се беше умилостивила. Тя не бе чак толкова покварена, че да завърши този злокобен цикъл, като го задуши в усмирителна риза или като го запечати в гробница от бетонни плочи, осветена с флуоресцентни тръби. Фортуна желаеше да поправи грешките си. И някак си бе успяла да призове и подгони хубостницата Мирна от тунела на метрото, от стачния кордон, от проницателната постеля на някой евразийски екзистенциалист, от ръцете на негър будист, епилептик или от многословното обкръжение на кръжок по групова терапия.

— Игнациус, в бунището ли си, или не си? — запита Мирна със своя равен, прям, леко враждебен глас. Тя пак захлопа по кепенците и присви очи иззад очилата с черни рамки. Мирна нямаше астигматизъм — „лупите“ бяха всъщност най-просто стъкло; тя носеше очилата като доказателство за своята дълбока целеустременост и преданост към делото. Поклащащите й се обеци отразяваха светлика на уличните лампи като подрънкващи китайски украшения от стъкло. — Слушай, знам, че има някой вътре! Чух те да трополиш из вестибюла! Я отваряй тия скапани кепенци!

— Да, да, тук съм! — провикна се Игнациус. Той се втурна към кепенците и ги отвори. — Хвала на Фортуна, че идеш!

— Мили боже! Изглеждаш ужасно. Като че караш нервна криза или нещо от сорта. За какво е тоя бинт? Какво се е случило? Виж само колко много си наддал! Тъкмо се бях зачела в сърцераздирателните надписи тук, на верандата. Как само си я загазил, брей!

— Аз преживях един същински ад! — Игнациус се разциври и вкара Мирна във вестибюла, като я задърпа за ръкава. — Ти защо ме напусна, хубостнице? Новата ти прическа е очарователна и космополитична! — Той грабна плитката, притисна я към овлажнелите си мустаци и жарко я целуна. — Ароматът на сажди и въглерод в косите ти ме възбужда, подканя ме към бляскаво просташкия Ню Йорк. Налага се да тръгнем незабавно. Аз трябва да ида да цъфтя из Манхатън!

— Знаех си аз, че нещо не е наред. Но чак толкова… Ти наистина на нищо не приличаш!

— Бързо! Към някой мотел! Природните ми инстинкти надават вопли за освобождение! Имаш ли пари?

— Я не ме будалкай! — сопна му се Мирна, изтръгна от лапите на Игнациус подмокрената си плитка и я запрати през рамо връз китарата, където тя се приземи с дрънчене. — Слушай, Игнациус, скапана съм. От девет часа вчера сутринта съм все на път. Още щом ти изпратих писмото за оная работа с Партията на мира, аз си казах: „Мирна. Слушай. Това момче има нужда не само от някакво си писъмце. Необходима му е твоята помощ. Затова бързо. Всеотдайна ли си дотам, че да спасиш интелекта, който се разлага пред очите ти? Предана ли си на делото дотам, че да съхраниш останките от този разсъдък?“ Излязох от пощата, скочих в колата и подкарах. Цяла нощ. Директно. С една дума, колкото повече мислех за налудничавата телеграма за Партията на мира, толкова повече се и тревожех!