Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 15

— Тази кола вече е напълно унищожена. Без съмнение ще ти отнемат шофьорската книжка, ако въобще имаш такава. И аз, естествено, ни най-малко не бих ги упрекнал.

— Я лягай там и спи! — Колата отново подскочи назад.

— Мислиш ли, че мога да заспя в такъв момент? Боя се за живота си! Сигурна ли си, че въртиш кормилото в правилната посока?

Изведнъж колата излетя от мястото си, плъзна се по мократа улица и връхлетя в един стълб, който подпираше балкон с решетка от ковано желязо. Стълбът полетна на една страна, а плимутът изхрущя при допира със сградата.

— Господи, боже мой! — простена Игнациус отзад. — Сега пък какво направи?

— Викай свещеник!

— Не мисля, че сме ранени, майко. Но все пак бих искал да те уведомя, че ти току-що съсипа стомаха ми за няколко дни напред. — Игнациус свали едно от задните стъкла и огледа смачкалия се в стената калник. — Май ще ни трябват нови фарове от тази страна.

— Какво да правим?

— Ако аз карах, щях да дам колата на заден ход и нежно да се изнеса от мястото на произшествието. Някой сигурно ще предяви иск спрямо нас. Хората, които живеят в тази съборетина, години наред са чакали такъв сгоден случай. И без съмнение всяка вечер са заливали улицата с масло, с надеждата, че някой шофьор като теб ще се завърти накъмто техния бордей. — Той се оригна. — Храносмилането ми тотално се разстрои. Аз май започвам да се подувам!

Мисис Райли включи заяждащия лост и бавно даде назад. С тръгването на колата над главите им се чу пукот на дърво, който прерасна в разцепване на дъски и стъргане на метал. След това балконът започна да пада на огромни късове, които задумкаха по покрива на колата с притъпения тътнеж на бомбардировка. Колата спря като пребит с камъни човек, а едно парче ковано желязо от решетката видя сметката на задното стъкло.

— Добре ли си, гълъбче? — възбудено попита мисис Райли, след като реши, че бомбардировката е свършила.

Игнациус простена глухо. Синьо-жълтеникавите му очи се бяха налели със сълзи.

— Кажи ми нещичко, Игнациус! — молеше го майка му и като се извърна назад, стана свидетелка точно на момента, когато той подаде главата си през прозореца и повърна върху нащърбения калник на колата.

Полицаят Манкузо бавно вървеше по Чартрис стрийт, облечен в балетно трико и жълт пуловер — дрехи, които по думите на началника щяха да му дадат възможност да залови наистина подозрителни типове, а не дядковци и момченца, дето чакат майките си. Този костюм бе наказанието, измислено от сержанта, който беше казал на Манкузо, че отсега нататък единствената му задача ще е да води подозрителни типове и че полицейският участък разполага с такъв гардероб, че той всеки ден ще бъде нов човек. Полицаят Манкузо унило бе надянал трикото пред сержанта, който го изтика от участъка с думите или да влезе във форма, или да си обира крушите от полицията.

Два часа обикаляше из Френския квартал и никого не беше хванал. На два пъти му се стори, че има надежда — когато спря един мъж с барета и му поиска цигара, но онзи заплаши, че ще извика полиция, и когато направи опит да заговори младеж, облечен в тренчкот и с дамска шапка на главата, ала той пък го зашлеви и офейка.