Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 14

— Мойта пък беше курва — обади се мъжът с фиша за конните състезания, без да вдига погледа си от листа.

— Майките са гадна работа — отбеляза мис Лий и съблече коженото си манто. — Дарлин, трябва да си побъбрим малко двенките.

Отвън мисис Райли се обеси на ръката на сина си, но колкото и да се стараеха, те едва-едва напредваха, при все че явно настрани вървяха по-лесно. Вече си бяха изработили и стъпка — три бързи крачки вляво, пауза, три бързи вдясно, пауза…

— Тая жена беше направо ужасна! — поде мисис Райли.

— Пълно отрицание на всички човешки добродетели! — добави Игнациус. — А, между другото, далече ли е колата? Изморен съм, и то много.

— На Сейнт Ан, гълъбче. Само след няколко преки.

— Шапката ти остана в бара.

— Ами, продадох я на оня млад човек…

— Продаде ли я? А защо? Попита ли ме дали не възразявам? Така бях привързан към тази шапка!

— Извинявай, Игнациус, но не знаех, че толкова ти харесва. Никога нищо не си казвал.

— Привързаността ми бе безмълвна. Тази шапка беше досег с моето детство, връзка с миналото ми!

— Ама той ми даде петнайсе долара бе, Игнациус!

— Много те моля! Да не говорим вече за това. Какво кощунство! Един господ знае на какви изродени цели ще служи сега! У теб ли са петнайсетте долара?

— Останаха ми седем…

— Тогава защо не спрем да похапнем нещо? — Игнациус посочи една количка на ъгъла, която имаше формата на хотдог на колела. — Сигурен съм, че тук сандвичите са с огромни кренвирши!

— Кренвирши ли? На тоя дъжд и студ да седим навънка да ядем хотдог?

— Това беше само една идея.

— Категорично не! — с пиянска смелост отсече мисис Райли. — Отиваме си вкъщи! И без туй от мръсните колички нищичко не хапвам! Все нехранимайковци я въртят тая търговийка.

— Щом настояваш… — нацупи се Игнациус. — Въпреки че съм доста гладен, а освен това ти току-що продаде съкровен спомен от моето детство за трийсет сребърника, така да се каже.

И те продължиха с танцовата стъпка по влажния плочник на Бърбън стрийт. На Сейнт Ан лесно откриха стария плимут. Високият покрив стърчеше над всички останали коли — най-положителното му качество, благодарение на което плимутът се разпознаваше лесно и пред супермаркетите. Опитвайки се да излезе от паркинга, мисис Райли на два пъти качи колата на бордюра и остави върху капака на фолксвагена отзад отпечатък от бронята на плимут модел 1946 година.

— Нервите ми! — изпъшка Игнациус. Беше пропаднал в изтърбушената седалка тъй, че от прозореца се виждаше само горният край на ловджийската му шапка и тя наподобяваше капачето на апетитна диня. Отзад, където винаги седеше — беше чел някъде, че мястото до шофьора е най-опасно, — той наблюдаваше лудешките, но неумели маневри на майка си с явно неодобрение. — Струва ми се, че успешно унищожи малкото автомобилче, което някой тъй невинно бе паркирал зад нашия автобус. Гледай само да се измъкнеш, преди да се е появил собственикът му.

— Млъкни, Игнациус! Танцуваш ми по нервите! — сопна се мисис Райли на ловджийската шапка в огледалото.

Игнациус се изправи на седалката и погледна през задното стъкло.