Читать «Сговор на глупци» онлайн - страница 11

— Наистина трябва да бягам! — въздъхна младият човек. — Все пак благодаря.

— Къде си хукнал в такава вечер? Ооо, я не му обръщай внимание на Игнациус! Що не останеш да погледаш програмата, а?

Очите на младежа се извърнаха към тавана.

— Така де — обади се блондинката. — Ще видиш някой и друг задник или цица.

— Майко — отсече ледено Игнациус, — убеден съм, че сега насърчаваш тези абсурдни личности!

— Нали ти искаше да останеш, Игнациус?

— Да, но само като наблюдател. Не изпитвам особено желание да общувам с тях.

— Откровено казано, повече не мога да слушам тая история с рейса. Откакто сме влезли, я разправяш вече за четвърти път.

Игнациус се засегна.

— Не съм и подозирал, че те отегчавам. В края на краищата това пътуване беше едно от събитията, които допринесоха за изграждането ми като личност. Ти като майка би трябвало да се интересуваш от травмите, довели до формирането на моя светоглед.

— И кво е станало с автобуса? — попита блондинката и премести стола си до Игнациус. — Казвам се Дарлин. Много си падам по интересните историйки. Нещо сочно ли е, а?

Барманът тресна бирата и дайкирито върху тезгяха точно когато автобусът поемаше из вихрушката.

— На̀ ти една чиста чаша — изръмжа той към мисис Райли.

— Колко мило! Ей, Игнациус, имам си чиста чашка!

Но синът й беше зает с пристигането си в Батън Руж, за да я чуе.

— Знаеш ли, муцка — обърна се мисис Райли към младежа. — Днес със синчето си имахме неприятности. Полицията се опита да го арестува.

— Боже мой! Полицаите са такива едни непреклонни…

— А пък Игнациус е магистър и въобще…

— Какво беше направил, за бога?

— Нищо. Просто чакаше клетото си мамче.

— Облеклото му е малко странно… Когато влязох, в първия момент го взех за артист или нещо подобно, макар че не се опитах да си представя какво точно би могъл да изпълнява.

— Все за тия дрехи му говоря, ама той не слуша. — Мисис Райли погледна към гърба на бархетната риза и към косата, която се къдреше по вратлето на сина й. — Много ти е хубаво това сако.

— А, това ли? — попита младежът и опипа кадифените ръкави. — Трябва да ви кажа, струва цяло състояние! Намерих го в едно мило малко магазинче в Селцето.

— Не ми мязаш на селянин…

— О, мили боже! — въздъхна младият човек и щракна гръмко със запалката си една „Салем“. — Исках да кажа, Гринич Вилидж, скъпа. А, между другото, къде намерихте тази шапка? Фантастична е!

— О, господи. Че аз си я нося, откакто Игнациус взе първото причастие!

— Бихте ли я продали?

— Как така?

— Търговец съм на стари дрехи. Ще ви дам десет долара за нея.

— За нея?! Хайде де!

— Петнайсет?

— Сериозно?! — Мисис Райли свали шапката. — Готово, гълъбче.

Младежът отвори портфейла си и й подаде три банкноти от по пет долара. Пресуши чашата с дайкири, изправи се и рече:

— Вече наистина трябва да бягам.

— Толкова скоро?

— Беше ми много приятно да се запозная с вас!

— И се пази от студа и влагата навън!

Младежът се усмихна, постави внимателно шапката под тренчкота си и излезе.