Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 97

— Жан-Марк — прошепна тя, — не мога повече!

И той почувствува такъв изблик на сили и му се стори, че костите му пращят. Заглушил вика си, обви с ръце тази плът, която трептеше над лицето му, и полетя с нея по някакъв планински склон, търкаляше се и се бореше, влял дъха си в нейния дъх, чак до дъното на пропастта, където удоволствието го порази като гръм.

XVII

Карол хвърли поглед към километража и каза:

— Не толкова бързо, Жан-Марк.

— Трябва да бързаме, ако искаме да стигнем в Париж преди осем и половина часа.

— Ще пристигнем, когато можем, мили. Предпочитам да, измисля някакво извинение, отколкото да преживея катастрофа.

Искаше му се да отговори яростно: „Но аз не!“, обаче премълча и намали скоростта, сломен от нежния поглед, с който бяха придружени думите й. Автострадата приличаше на широка река, осеяна със сигнални, светлини — червени в една посока и големи жълти фарове в друга. Бледото сияние в далечината показваше, че наближават Париж. Жан-Марк мина още вдясно, за да даде път въпреки нежеланието си на по-бързите коли. Карол постави ръка на главата му. Нейна бе идеята този следобед да отидат във „Феродиер“. Разбира се, там бяха се почувствували по-щастливи, отколкото миналата вечер в стаята на Жан-Марк, когато и най-малкият шум ги сковаваше от страх. Уединили се в селската къща, за няколко часа те можаха да се почувствуват съвсем свободни. Нито тя, нито той трябваше да дават сметка на някого; нищо не смути любовта им. Тя занесе от Париж три червени рози, които постави в една ваза; той запали огъня в камината; после всеки от тях видя в очите на другия как собственото му желание се разгаря и разцъфтява. Жан-Марк бе запазил още под дрехите един свеж полъх, напомнящ му за тялото на Карол, което се бе притискало плътно към него. Той чувствуваше, че устата му не е вече същата, откакто тя я бе обсипала с целувки. В ушите му ехтяха думите, които тя му бе шепнала в мрака. Трябваше да насили ума си, за да повярва, че действително тя му бе казала, че има хубави очи, че е снажен, че е силен, че я прави щастлива. А самият той какво бе крещял на тази жена в пристъпа на своята страст? Наистина не можеше да си спомни. Но в едно бе сигурен — в това, че любовта, такава, каквато я бе изпитвал досега, е била само едно необходимо и гадно физиологично упражнение, докато с нея всички ласки бяха така възвишени. Нито едно нейно движение не му бе противно, всичко в нея бе грациозно. Нейното голо тяло го смая. Той я притискаше, превиваше я и се учудваше, че тя е точно това — и плът, и кръв, и нерви, — за което безумно бе мечтал. Нима бе възможно това блаженство да трае кратко време. Той пак увеличи скоростта. Почти му се искаше да стане катастрофа. Да загинат заедно с трясък, вместо да преживява горчиви разочарования в бъдещето.