Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 56

— Нямам дори водка — каза той. — Жалко за родната атмосфера!

Франсоаз пожела чаша ликьор. От няколко минути тя не можеше да откъсне очите си от картината, окачена над дивана, която изобразяваше руско село в открито поле, с няколко брезички, с жълти ниви в далечината и над всичко това едно синьо, но светло и ослепяващо небе.

— Вашите родители от Русия ли са донесли тази картина? — попита тя.

— Когато са бягали от Русия, моите родители, бедните, са имали по-други грижи от тия да мъкнат картини! — отвърна Александър Козлов.

— В коя година са дошли тук? — попита Фредерик Масар.

— Сравнително късно… Доста след болшевишката революция… Към 1925…

— Аклиматизирането, изглежда, е било много мъчително!

— Да, разбира се…

— Щяхте ли да постъпите и вие така, ако бяхте на тяхно място?

— Не. Предполагам, че щях да остана. Човек никога не трябва да бяга от родината си. Да емигрираш, значи да загубиш смисъла на живота си…

— А това не ви ли кара да се върнете там, за да видите? — попита Франсоаз.

— За мене не е въпрос да се върна, а да отида — отвърна Александър Козлов. — Аз съм роден в Париж преди тридесет и две години. Всичко, което знам за Русия, съм го научил от книгите. Да го проверя намясто, разбира се, това ме привлича, но ме и тревожи. Моята Русия, която тая в душата си, няма ли да рухне, когато се изправя пред действителността? Понякога е по-добре да се живее с мечтите… И все пак искам! Ще отида някой ден, положително ще отида!… Може би догодина…

Полуизлегнат на дивана, той въртеше чашата в ръцете си и се усмихваше тъжно. Франсоаз отново вдигна очи към картината.

— Много е грозна, нали? — попита той.

— О, не — каза тя. — Намирам я малко особена…

— Има защо! Когато я купих преди десет години от един вехтошарски магазин, тия няколко къщурки, които виждате там, бяха потиснати от едно тъмно, покрито с облаци небе, брезите бяха без листа, а на преден план вятърът набраздяваше водата на едно мръсно блато. Съвсем горд от покупката си, аз показах картината на майка си. Баща ми бе починал и по това време аз живеех само с нея. Тя се съгласи, че картината не е лоша, но само толкова. Една вечер, когато се прибрах — о, ужас! — не можах да позная картината си. Преобразена бе в този вид, в който я виждате сега — с лазурно небе, със златисти нивя, с разлистени дървета… А навред лъхаше на пресни бои. Повиках майка си и тя ми каза рязко: „Такива грозотии нямаше у нас. Аз възстанових истината!“ В нейните спомени в Русия времето бе винаги хубаво, природата винаги красива!… Запазих картината за доказателство на това как едно нежно сърце изопачава действителността. Разбирате ли сега защо се страхувам да отида в Русия? Ами ако изведнъж, когато пристигна, започне да вали!…