Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 21

— Татко ми разреши!… Чудесно! — въздъхна Даниел.

И все пак той не й благодари за съдействието. Не чакаше ли да останат сами, за да направи това? Филип ги наблюдаваше съсредоточено. Мадлен погали косата на момчето и каза:

— Пътуването е нещо много хубаво, но с това не може да се направи кариера. На каква професия си се спрял?

— Не съм променял избора си — отвърна Даниел. — Искам да стана ветеринарен лекар.

Това желание винаги бе посрещано с неодобрение от Филип.

— Защо не хуманен лекар? — каза той. — Да не би защото курсът на ветеринарната медицина е по-кратък?

— Не — отвърна Даниел. — Защото обичам животните.

— А хората?

— Обичам ги. Но те са… те не са толкова загадъчни…

— Разбирам много добре какво иска да каже! — заяви Мадлен с проникновение.

— И аз също, представи си! — каза Филип предизвикателно.

После добави:

— Впрочем това са проекти само! Ще прогледнеш по-ясно след зрелостния изпит.

Като разговаряше, той си мислеше за големия си син, който искаше да стане лисансие по литература, а сега следваше право само за негово удоволствие. Отначало Жан-Марк риташе срещу ръжена. Сега се е примирил. Дори е доволен. Още две години в университета и след военната служба ще го вземе в кантората си. Той имаше всички качества, за да успее: интелигентност, трудолюбие, известна представителност… Без съмнение един ден ще го замести и ще поеме ръководството на кантората му. Жалко само, че не е така смел като Даниел! На шестнайсет години той никога не би помислил да замине сам за Африка. Дори ако му бяха предложили, щеше да откаже: страх от неизвестността, от авантюрата… От кого ли бе наследил този чувствителен и боязлив характер? И макар да му бе любимец, Филип беше недоволен от тази черта на неговия характер. Той разсеяно слушаше разговора на Мадлен и Даниел, които спореха за разликата между каймана и крокодила, и изведнъж се изненада, че Карол не е до него. Дали се беше прибрала? Тръгна да я търси и я намери в нейната стая. Тя четкаше косите си пред огледалото на тоалетната масичка.

— От колко време си тук? — попита той.

— От около един час.

— Защо не ми се обади в кабинета?

— Мерседес ми каза, че си с Мадлен. Не исках да ви безпокоя.

— Нямаше да ни безпокоиш — каза той, като вдигна рамене. — Напротив! Говорихме за пътуването на Даниел. Това е все пак семеен въпрос. И ти трябваше да си кажеш думата…

Тя му благодари с поглед и прошепна:

— О, моята дума!

— Но да, но да!…

Той се приближи до жена си и я целуна. Нямаше вече голямо влечение към нея, но харесваше свежестта на кожата й, нейния естествен чар, спокойната атмосфера, която тя създаваше вкъщи.

V

Валеше толкова силно, че три четвърти от търговците не бяха отворили дюкянчетата си. Само тук-там в дъното на дървени навеси, сред едва забележимото богатство от мебели и предмети за украса се очертаваха свити човешки силуети. С чадъри в ръце малкото клиенти шляпаха пред сергиите, без да купят нещо. Обаче Мадлен, обзета от своята натрапчива мисъл, не се уплаши от лошото време. Тя бе уверена, че ще намери това, което търсеше, точно тук, във вехтошарския пазар. На няколко пъти, като ровеше в един кош с бракувани части, тя помисли, че е успяла. Но се отчайваше, когато оглеждаше предмета в ръцете си. Много придирчива ли беше? Знаеше ли точно какво иска? Студеният вятър смразяваше краката й, капки вода трептяха по ръба на непромокаемата шапка, която бе нахлупила на главата си. Тя погледна ръчния си часовник с намокрено стъкло: единадесет и пет. Колко бързо минаваше времето! А с Франсоаз имаше среща по обед в едно малко кафене на улица „Жакоб“, където щеше да види Патрик. Срещата бе много важна! Обаче тя нямаше да излезе от вехтошарския пазар с празни ръце. Още повече че смяташе да тръгне за Тюке утре или най-късно вдругиден. Влезе смело в една барака, по-мръсна и по-рухнала от другите, в която седеше дебела старица, покрита с черен шал, чиито ресни висяха като пиявици. Без да поглежда към дебеланата, тя се насочи по интуиция към един сандък, пълен с вехтории. Ръцете й жадно заровиха. Сред бъркотията от ръждясали ключове, тирбушони, брави, куки и ковани пирони се появи една медна, сферична по форма, дръжка за врата. Резките по повърхността й бяха запълнени с кал, но като ги почисти, дръжката ще блесне като злато. Беше тежка и изпълваше ръката й. Много поколения бяха я оглаждали при всекидневния допир с нея. Само като я погледнеш и ще разбереш колко е натоварена с човешки живот. Господи, дано има и други! Прикривайки нетърпението си, Мадлен продължи да тършува, наведена над това бунище, лъхащо на плесен. След като прерови цялата барака, Мадлен откри четири медни дръжки, почти еднакви.