Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 109

И точно в момента, когато бе така възбудена, в хола влязоха Франсоаз и Даниел. Беше ги забравила тези двамата! Връщаха се от посещение при майка си, който бе болна. Чернодробна криза навярно. Остави децата с баща им и с леля им и отиде да се среши. Струваше й се, че е много важно да бъде блестяща по време на вечерята.

Както се надяваше, пет минути по-късно Жан-Марк мина покрай стаята й. Тя отвори вратата, излезе на прага и застана права с отпуснати рамене и ръце. Той се обърна.

— Какво ти се случи, мили мой? — прошепна тя, като го погали с поглед.

— Нищо — измърмори той.

— Бях много неспокойна!

Той наведе глава.

— Ще ти обясня.

След настъпилото мълчание тя го запита съвсем тихо:

— Свободен ли си утре следобед?

— Защо?

— За да отидем във „Феродиер“.

Жан-Марк я изгледа уплашено и умолително. Тя се усмихна, без да разтвори устните си.

— Вярваш ли, че ще може? — попита той.

— Но да!

— Добре! Ще се приготвя…

Той продължи по коридора, влезе в стаята си, мина в тоалетната и отвори крана на умивалника. Водата потече върху ръцете му. В огледалото на стената видя наведеното си лице. Лампата на тавана бе много силна, заслепяваше го. Хипнотизиран сякаш от белотата на порцелановата мивка, той загуби представа за времето. В съзнанието му се въртеше само оня миг, в който бе прегърнал баща си. Целувката на Юда. Как можа? Наред с отвращението, което изпитваше към себе си, изведнъж се породи и чувство на огромно, сърцераздирателно, неудържимо състрадание към човека, когото бе уважавал, на когото най-много се бе възхищавал през своето детство и който сега бе вече нищо.

XIX

С пъргави стъпки Филип слезе по стълбите на петте етажа, без да пипне перилата. На улицата се зарадва на простора, на слънцето и на околния шум. След затворената атмосфера на стаята, в която Одил го задържа цели два часа, сега той жадно, почти с благодарност вдишваше въздуха на Париж. Изгледът на авеню „Пол Думер“ с неговите буржоазни, масивни и пищни фасади му се стори като картина на собствения му възход. Погледна часовника си: пет часът и двадесет минути. Ако крача бързо, ще бъда в кабинета си на площад „Франсоа I“ точно навреме, за да подпиша писмата. Тази дълга и самотна разходка от квартирата на любовницата му до адвокатското му бюро беше едно от най-приятните му занимания през деня. Понесен от равномерните движения на краката си, той размишляваше, припомняше си, решаваше, проектираше, мечтаеше… Обикновено мислите му бяха бодри. А днес — дали Одил бе причина? — той бе повече склонен към критични размишления. От срещата с нея се чувствуваше отегчен. Тя имаше смешно тяло, тънко в кръста и с големи гърди. Буйната й червена коса с черен кичур по средата, хитрото й лице и чуруликането й вече не го забавляваха. „Трябва да скъсам. Но с коя да я заместя?“ Какво еднообразие в тази поредица от образи, които уж бяха несравними, а всъщност всички си приличат! Като изхождаше от опита си, Филип все повече се убеждаваше, че в търсенето на любовта един уравновесен мъж не трябва да уважава жените. Той ги иска, защото не може да живее без тях. Но колкото по-силно ги бе желал, толкова по-досадни му ставаха, когато вече не ги желаеше. Наситил се веднъж, у него се пробуждаше мъжката враждебност към жените, виновни за загубеното време, за прахосаните сили — започваше да се проявява и някаква скрита, вродена ненавист. Но макар и в такова настроение, той продължаваше да се заглежда в жените. Някои бяха свежи, красиви. Младостта го привличаше. Одил беше на двадесет и две години… Тя бе провалила пътуването му със своите глупави разсъждения. Обикновено обичаше умните жени. Бърборенето им то отморяваше. Но тази бе прекалила. Толкова много го бе молила да я заведе в Ню Йорк, че не можа да й откаже. Отворила бе умоляващи очи към него като малко момиченце пред витрина с играчки. Той винаги съжаляваше за всяка своя проява на щедрост. „Да, отнасям се много бащински към малката. Време е да престана!“ — реши той твърдо и се спря да почака, докато светне зелената светлина, за да прекоси улицата. Дворецът Шайо възправи пред него бялата си геометрична снага. От двете му страни трептеше Париж, прозрачен, мъглив, пролетно оживен, изпълнен с туристи. От площада чужденци фотографираха Айфеловата кула. Филип си припомни за Щатите и се замисли: „Всъщност по-добре щеше да бъде, ако бях отишъл в Ню Йорк с Карол!“ Но веднага се разкая: „Не, и Карол нямаше да бъде приятна спътница като Одил, и то поради съвсем други причини. Одил поне по-лесно се понася; задоволява се с малко; не е претенциозна! А пък Карол с нейната интелигентност и изтънченост е истинско бреме! Трябва винаги да бъда на услугите й, да й посвещавам и времето, и мислите си, да обръщам внимание на тоалетите й, да я отрупвам с комплименти, да й устройвам развлечения, в които тя да се изявява. Основната слабост на съпругите е, че са жадни за внимание. Те не искат да разберат, че съпругът може би е увлечен в работата си, в грижите си…“ Тръгнал по пътя на тия размишления, той забеляза, че се защитава като виновен. А всъщност се считаше напълно невинен по отношение на Карол. Или поне разделяше вината наравно с нея. Невъзможно бе да останеш верен на една жена, която като нея не прави нищо, за да задържи съпруга си. Тя е кокетна наистина, но без да влага някакъв умисъл за съблазън. Нейните най-дръзки похвати се състояха в промяна на прическата, в намятане на някакъв шал с пъстри цветове, в преместване клипса на блузата си. Всичко това не бе много примамливо в тесния кръг на семейния живот. Един мъж, който живее ден и нощ с една жена, се нуждае от по-пикантна кухня. И ако му липсва, ще търси друга храна, която ще го привлича като нещо ново. И все пак той я обичаше и уважаваше… Обвини се, че още в началото на брака не бяха се разделили в отделни спални. По този начин нейните прелести щяха да го привличат по-дълго време. И все пак при завръщането си от Ню Йорк трябваше да прояви желание към нея. Навярно тя го е очаквала, надявала се е. Но когато останаха сами в стаята си, той не почувствува влечение към това тяло, всички гънки, на което му бяха познати. Дали не бе от умората? Или от някаква въздържаност, която се загнездваше постепенно в семейството и потискаше чувствата? Или пък от страх, че Карол очаква от него по-сложно, по-висше удоволствие, каквото той не можеше да й даде? Преструваше се, че не разбира значението на нейните погледи, на нейните хитри и небрежни жестове, когато се движеше насам-натам, облечена в леката нощница под слабата светлина на лампата. С която и да било друга жена той би могъл без съмнение… Засегна го страхът, че залязва. Припомни си неотдавнашни случаи и започна да пресмята нещо с горчивина. Един младеж го задмина. Той ускори крачки и го надмина на свой ред. Тази детинщина го убеди в силите му. Лицето му пламна от горещина. Мускулите му работеха добре. Беше доволен като някой военен, загдето крачеше бодро по асфалта. На четиридесет и пет години човек не е стар!… Той можеше да има дете от Карол. И това дете щеше да заякчи връзката им. Каква страшна мисъл! Една необходимост, каквато е и оловото в основата на настолната лампа, за да я държи изправена! Карол бременна! За щастие тя не бе пожелала! Изтръпваше от ужас при мисълта, че тялото й ще бъде деформирано. А самият той бе доволен, че тя не е от ония породисти кобили, за които раждането на деца е по-важно от любовта. Нали бе намразил първата си жена заради прекаленото й майчинско чувство! Каква бе тази нейна физическа жажда да бъде оплодявана, да дава живот, да къпе и да повива, да кърми! Когато се навеждаше над бебето си, цялото й лице приличаше на детероден орган. Още след първото раждане той бе престанал да я желае. Струваше му се, че прави любов с някаква производствена машина. И тази жена роди четвърто дете от своя втори съпруг! Без съмнение това няма да бъде последното и майчинство! Беше загубил доста време, докато се разведе с нея. Той я лъжеше, тя знаеше, плачеше, молеше го, заплашваше го. Не искала да се откопчи от него заради децата — казваше тя. И всичко, докато срещне този тип Ив Мерене. Тогава изведнъж загуби ума си. Превъзходната майка изостави тук рожбите си, за да се хвърли в обятията на мъжкаря, който си бе избрала. Тя захвърли децата си като ненужен товар, за да може да излети по-бързо. Грижи се за тях, Филип! Аз ти ги поверявам! Разведе се на бърза ръка и отново се подреди. Филип бе доволен, че и Жан-Марк осъжда майка си като него. Всеки път, когато мислеше за своя първороден син, Филип се чувствуваше горд като творец на шедьовър. Той изправи снага.