Читать «Ейглетиерови» онлайн - страница 103

— Ще кажете на госпожата, че няма да се прибера за вечеря, макар че съжалявам много… Да, ще уча до късно у един приятел… Най-вече баща ми да не ме чака… Ще го видя утре…

Закачи слушалката успокоен. Ужасно бе да живее така, да се лута насам-натам, като комарджия, който взема назаем отдясно, за да се издължи вляво. Какво да прави до мръкване? Той стъпи на ескалатора, изкачи се на първия етаж и започна да снове безцелно из огромната зала. Това безжизнено място напълно допадаше на неговото отчаяние. Тук всичко бе така изкуствено и бездушно, че с нищо не можеше да го трогне. Той бродеше като в грамаден аквариум между скамейките с гравюри на дребни рибки. Обземаше го умора. Тишина и шум, метал и стъкло — всичко се смесваше в главата му. Зад витрината един грамаден самолет се отдалечаваше, като се плъзгаше бавно по пистата. Червените му светлини проблясваха на равни интервали. Жан-Марк го видя как изчезва в мъглата, купи си още един вестник, но го захвърли, без да го прочете. Между всички хора тук, които пристигаха или заминаваха, само той не знаеше накъде да тръгне.

В осем часа изяде един блудкав сандвич в бара, изпи чаша бира и се върна в паркинга при колата си. Дидие Копелен го беше предупредил, че тази вечер няма да мръдне от къщи. Ще бъде много приятно да бъде с него известно време. Ще разговарят по правни въпроси, за литература, за политика и за всичко друго, но не и за Карол!… Осъден да пази в тайна най-съкровеното в живота си, Жан-Марк понасяше стоически тази принуда. Сега го измъчваше нещо друго: пътувайки към Париж, той си мислеше с тъга, че до неотдавна за него другарството бе над всичко друго, а сега го използуваше, за да разсее самотата си. Любовната страст задушаваше и най-хубавите чувства, които се опитваха да й се противопоставят. Попаднал веднъж под обаянието на жената, мъжът, дори и най-решителният, не намира вече в другарството онова чисто и неподправено щастие на своята младост. И за него това бе начало на едно падение, което го водеше към егоизма на зряла възраст. Жан-Марк съжали Дидие Копелен, който още го считаше способен за мъжка дружба, а всъщност той беше оскотял и разяден от любовта.

Дидие Копелен го посрещна радостно. В момента той гледаше телевизия с родителите си. Обикновени, добродушни и безлични хора. Те не бяха разведени. Този факт Жан-Марк считаше като нещо неестествено, като признак на слабо развитие. Повечето от момичетата и момчетата, които познаваше, бяха като него: бащата на една страна, майката на друга, тук-таме по някое хлапе от втория брак; лели, по-млади от племенниците си; чичовци, които смучат биберони в ръцете на своите племенници. Положенията бяха толкова сложни, че за децата, които вече можеха да разсъждават, беше необходимо спокойствие, равновесие и необикновена безчувственост. Привикнали от малки, те бяха готови да посрещат хладнокръвно всички удари, които им поднасяше животът. И въпреки това на Жан-Марк му стигаше само Карол, за да го направи по-чувствителен дори от най-сантименталния юноша. Той с мъка поддържаше любезния разговор с родителите на Дидие. Дразнеше го тяхната благовидност. Навярно бяха празнували или щяха скоро да празнуват своята сребърна сватба. Приятелят му го отведе в стаята си. Не можеше нищо да му каже — какво мъчение! А още повече, когато Дидие му протегна ръка.