Читать «Проектът» онлайн - страница 55

— Но мнозина от нас са наследили християнското съзнание, независимо дали сме християни, или не. Няма никакво значение дали сме вярващи, или не. Мнозина от нас са запазили стария си начин на християнско мислене. Само си помисли, та ние все още използваме ругателните християнски фрази — „По дяволите!“, „Дявол да го вземе!“, възклицанията „Господи!“, „За Бога!“… Тези изрази изскачат с лекота и съвсем естествено от устата ни.

Тенисън сериозно кимна.

— Да, права си, роботите смятат, че в сърцата си ние си оставаме християни. Не че е лошо човек да бъде християнин.

— Разбира се, че не, Джейсън. Но когато човечеството започнало да напуска Земята, хората са загубили много от християнските ценности или съзнателно са ги изхвърлили, докато са пътували из Космоса. Много от нас не знаят какви сме всъщност.

Известно време поседяха мълчаливо, после тя каза с тих, мек глас:

— Джейсън, ти вече не забелязваш лицето ми — моят позор, онзи ужасен, грозен тумор. Зная, че не го виждаш.

— Скъпа — отвърна той. — Защо трябва да го забелязвам?

— Защото ме обезобразява. Защото ме прави грозна.

— В теб има достатъчно красота — каза й той. — И вътрешна, и физическа, така че туморът няма значение. Той не ти отнема нищо. Права си, вече не го виждам.

Тя се наведе към него и той я притисна към себе си.

— Прегърни ме — изрече тя. — Прегърни ме! Толкова много го искам, Джейсън.

Повечето вечери не я виждаше. Тя работеше дълги часове, изваждаше историята на бял свят, извличаше сведения от статистиката, съпоставяше ги, опитвайки се да разбере какво открива, изумяваше се от фанатичната преданост, която бе поддържала роботите през годините на неотклонни дирения. Не беше религията стимулът, казваше си понякога тя, не изцяло, после отново се убеждаваше, че греши. Макар че докато работеше, мъчителният въпрос що е религия се връщаше в съзнанието й и не й даваше покой.

Понякога кардинал Теодосий я посещаваше по време на работа, разполагаше се на стол до нея и потънал в пурпурните си одежди, много приличаше на обвита в платно мумия.

— Имате ли нужда от помощ? — питаше я той. — Ако е така, бихме могли да ви осигурим помощници.

— Много сте любезен с мен, Ваше Преосвещенство — отговаряше тя. — Разполагам с най-усърдните помощници, каквито бих могла да желая.

И наистина беше така. Двата робота, които работеха с нея, изглеждаха така погълнати от делото, колкото и самата тя. Тримата, събрали се около огромното писалище, където работеше Джил, обединяваха силите си, за да разгадаят случайно изникнала в статистиките неяснота, обсъждаха теологични въпроси и значения, опитваха се да изразят по ясен, разбираем начин мислите и вярата, които бяха описани преди столетия.

При едно от своите посещения кардиналът заяви без никакво предисловие:

— Вие се превръщате в една от нас, госпожице Робъртс.

— Е, едва ли, Ваше Преосвещенство — отвърна Джил.

— Нямах предвид онова, което очевидно сте си помислили — възрази кардиналът. — Имах предвид вашата гледна точка, очевидния ви ентусиазъм и неотклонното ви желание да се придържате към фактите.