Читать «Проектът» онлайн - страница 51

— Изправени сме пред дилема — каза Теодосий. — Трябва да се преборим със себе си. Изпитваме уважение, респект, едва ли не благоговение към човешките същества и тези чувства непрекъснато ни измъчват. Такава е нагласата ни към тях, която съм убеден, че не можем да изкореним. Със сигурност не аз и вие, които сме създадени от човешки същества. Някои от роботите второ и трето поколение, създадени от роботи, може би ще могат да изкоренят част от това отношение към хората. Ние се опитваме да се утешим, заявявайки, че не представляваме нищо повече от продължение на човешката раса. Предполагам, че желаем да мислим така, тъй като често го изричаме, почти автоматично. Ала горчивата истина е, че, ние сме човешки продукт.

— Ваша Светлост — добронамерено подхвана Робъртс, — вие се отнасяте прекалено строго към себе си, прекалено строго към всички нас. Може да сме роботи, но със сигурност хилядолетието, белязано с неимоверни усилия, ни е издигнало над нивото на обикновен продукт. Смятам, че онова, което ни притеснява, е следното: нашето отношение към човечеството напомня прекалено много на преклонение и раболепие. Но ако разсъждавате правилно, ще откриете колко погрешна е подобна нагласа. Работили сме векове наред, за да открием универсален принцип, приложим към всички — не само към роботите, но и към всяко мислещо същество, всяко късче материя, надарена с разум. Ние отдавна сме изпълнили дълга си към хората и сме си извоювали правото да бъдем такива, каквито сме.

— Тогава защо съм така загрижен за трите човешки същества, дошли при нас отвън? Нима приемам образа на послушно дете пред баща? Баща, изпълнен с неодобрение, който може да пожелае, да поправи грешките си.

— Всички ние — не само вие единствен, а всички наши представители — сме обременени от комплекс за малоценност — каза Робъртс. — Това е кръст, който трябва да носим, колкото е възможно по-достойно. Нека ни оставят още няколко хилядолетия и ще го надживеем.

— Онова, което казвате, е вярно — потвърди Теодосий. — Когато се подложа на внимателен анализ, откривам у себе си толкова дълбоко вкоренено чувство за вина, че едва мога да го понеса. Понякога — простете ми, Ваша Светлост, понякога чувствам вина, че сме започнали създаването на Негово Светейшество. Съществува възможност, казвам си, че правейки това, ние извършваме светотатство, че всъщност Негово Светейшество не е нищо повече, освен един от нас — и въобще не е свят, а просто поредната машина, особено сложен робот, кибернетична сянка, с която се заблуждаваме.