Читать «Проектът» онлайн - страница 50

— Казахте, че желаете да разговаряме за новопристигналите мъж и жена или поне така ми се стори.

— Е, да, така е. Но не само за тях. Има и друг фактор. През последните години ни безпокоят три човешки същества.

— Три?

— Декър е един от тях. Най-неясната личност. Какво наистина знаем за него?

— Ами, предполагам — започна Робъртс, — знаем много малко. Не знаем как е пристигнал тук. Не е дошъл с „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“, но не ми е известен друг начин, чрез който човешко същество би могло да се добере до тук. Може би вие, Ваша Светлост, знаете повече от мен. Вие сте разговаряли с него.

— Преди няколко години — отговори Теодосий. — Скоро, след като той се появи тук. Посетих го, облечен в монашески одежди, под претекст да го поздравя с добре дошъл. Досаден, любопитен, необвързан с никого дребен църковен служител. Помислих си, че може би ще разговаря с един монах, докато би се поколебал да го стори с кардинал. И нищо не научих. Не ми каза абсолютно нищичко. Достатъчно любезен, но резервиран човек. А сега за онези двамата — жената и лекаря. Ще ми кажете ли, Ваша Светлост, защо ни е необходим лекар-човешко същество? За съвсем кратък период от време можем да обучим някои от нашите роботи, който ще стане лекар на човешките същества. Напълно подготвен, знаещ и способен колкото всеки лекар-човешко същество. Дори повече, тъй като ние имаме достъп до някои нови медицински знания, които могат да намерят приложение при човешките същества.

— Да — съгласи се Робъртс. — Зная. Често сме говорили за това. Трябва периодично да търсим външен човек за лекар на хората. Това не е желателно. Не ни са притрябвали никакви пришълци. Старият лекар, който умря, както се случва с всеки човек, беше твърде приемлив вариант, макар че, ако си спомняте, в началото се съмнявахме в него. Онзи, който го замени, беше направо невъзможен. Хората в селището и онези във Ватикана — с изключение на Изследователите, от които допускаме неколцина — живеят от много години тук. Те са наследници на човешки същества, живели тук преди векове. Не ни създават грижи, от тях не бива да се боим. Ние сме почти едно цяло. Но между нас и външните хора не съществуват истински връзки. Те не са привикнали с нас, нито ние с тях.

— И все пак — заговори Теодосий, — нашите хора, потомци на онези, които са били тук от векове, вероятно не биха приели лекар-робот, там е проблемът. Това е в резултат на пропастта между културите, която все още съществува между роботите и хората. Ще ми се да се надявам, че с годините тази празнина ще се затвори. Сигурно има разлика между роботите и човешките същества, но…

— Аз мисля, Ваша Светлост — прекъсна го Робъртс, — че в подсъзнанието на човешкия разум ние все още носим клеймо, все още слабо миришем на машинно масло. Ако отправим към тях подобно обвинение, те благочестиво ще го отрекат и сами ще си повярват, но такъв момент въпреки всичко съществува. Сигурен съм. Що се отнася до лекар-робот, ние, разбира се, с готовност бихме им го предоставили, ала не смятам, че трябва да го сторим. Тук, в Края на Нищото, бихме могли да осигурим на нашите човешки същества много услуги, ала сме се въздържали да го сторим от страх да не изглежда, че изземваме функциите им. Никога не трябва да изглежда така. Естествено, би било по-просто, ако можехме да ги превърнем в свои домашни любимци, да ги наблюдаваме отблизо, да ги предпазваме от злополуки, да задоволяваме всичките им капризи. Ала не бива да правим това. Не трябва да се месим в работата им. Трябва да им позволим да се развиват по свой собствен начин и да не накърняваме достойнството им.