Читать «Проектът» онлайн - страница 24

— Честно казано, не зная. Дори и не съм помислял за това. Досега бягах и предполагам, че бягството ми свършва тук. Не мога да се върна обратно на Гътшот, поне за известно време.

— Думите ти звучат така, сякаш възнамеряваш да продължаваш да бягаш.

— Ами, не веднага. Това е място като всички останали. Ще спра, ще си почина малко и ще се поогледам наоколо.

Дългата колона слизащи поклонници от „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“, се виеше по летището. Очевидно преминаваха през пункта за проверка на посетители.

Тенисън кимна към тях.

— Знаеш ли дали трябва да преминем през същата процедура?

Джил поклати глава.

— Не мисля. Не са необходими никакви документи, поне не и за човешките същества. Края на Нищото е официално включена в списъка на планетите, обитавани от хора, и се проявява известно внимание към представителите на човечеството. Също така колонията е малка и не налага условности. След няколко дни може да се окаже, че обядваш с шефа на полицията или с шерифа, или с главния съдия, и независимо от това как ще наречеш човека, той ще ти зададе няколко вежливи въпроса и добре ще те огледа. Не съм сигурна дали тук ще бъде така, но обикновено това е начинът, по който се развиват нещата, в малките човешки колонии.

— Е, това не ми звучи прекалено непосилно.

— Ще трябва да обясниш защо нямаш багаж. Хората в Човешката къща могат да проявят любопитство. Мисля, че ще бъде най-добре да обясниш, че ти се е наложило да гониш кораба в Гътшот и по някакъв начин си си изгубил багажа.

— Ти мислиш за всичко — възкликна Тенисън. — Нищо не ти убягва. Как ли бих се справил без теб?

— Някак успявах да се грижа за теб на борда, нали?

— Тази вечер аз ще започна да ти се отплащам — обеща Тенисън. — Вечеря в Човешката къща. Светлина на свещи и чиста покривка на масата, порцелан, бляскави стъклени чаши, сребърни прибори, богато меню, бутилка хубаво вино…

— Недей да се надяваш прекалено много. Не фантазирай толкова. Човешката къща може да не разполага с такъв луксозен салон.

— Е, каквато и да бъде, все ще е по-добре от онази каюта на кораба, която споделяше с мен.

— Онази каюта на кораба ми стана симпатична — вметна Джил.

— Мисля — заяви Тенисън, рязко сменяйки темата, — че най-сетне някой пристига да ни вземе.

7.

Трапезарията в Човешката къща се оказа доста цивилизована. Масата наистина бе застлана с чиста бяла покривка, върху която проблясваше стъкло и порцелан, в менюто фигурираха пет вида ястия и виното си го биваше.

— Много е приятно — обърна се Джил към Тенисън. — Не бях очаквала, че храната ще бъде толкова вкусна. Предполагам, че след месеца, който прекарахме на кораба, всяко ястие ще ни се стори като пир.

— Утре започваш работа — подхвана той, — ще мога ли да те виждам от време на време?

— Колкото е възможно по-често. Ще се прибирам тук всяка вечер. Освен ако, разбира се, Ватикана не ме изхвърли или пък въобще не ме допусне в чертозите си.

— Искаш да кажеш, че не си се свързала предварително с тях?

— Опитах, но не можах. Изпратих няколко писма, но не получих отговор.

— Може би те не желаят да се говори за тях.