Читать «Проектът» онлайн - страница 20

— Доктор Тенисън — заговори капитанът тържествено, — когато се приземим в Края на Нищото, можете да слезете от кораба и да живеете спокойно, все едно никога не съм разговарял с вас. Смятам, че така би било най-добре и за двама ни. Както вече казах, ние, хората, трябва да се подкрепяме.

5.

Декър си помисли, че това е времето от деня, което обича най-много — вечерята бе свършила, съдовете — прибрани, буен огън пламтеше в камината, останалият свят бе заключен зад вратата, а на масата в ъгъла Шептящия обработваше топаза, който бяха донесли след експедицията предната седмица. Декър се настани по-удобно в креслото, изхлузи мокасините и постави краката си, обути в чорапи, върху решетката на камината. В огнището една от цепениците се разпукна и падна върху останалите сред рой искри. Нови огнени езици се втурнаха нагоре и близнаха пламтящите дърва. Гърлото на комина сякаш промърмори. Отвърна му стенанието на вятъра, който свистеше под стрехите.

Декър се размърда в креслото, погледна към Шептящия в ъгъла, но от него нямаше и следа. Понякога човек можеше да вижда Шептящия, понякога не. На масата лежеше фино изваяно парче бледозелен нефрит. Добра изработка, чиито замисъл, рече си Декър, човек трудно може да схване. Беше объркващо като идея, защото в него бе вложено прекалено много съдържание, далечно за човешките възприятия. Нюансите не съответстваха на начина, по който хората мислеха и виждаха нещата около себе си. Линията, която проличаваше на пръв поглед, преминаваше в нещо друго, и фигурата, която зрителят смяташе, че е разгадал, се променяше в нещо различно, после придобиваше друго очертание, и така до безкрайност, като всеки следващ контур бе по-изумителен от предходния. Тези трансформации нямаха край. Вероятно човек можеше да прекара остатъка от живота си, седейки пред нефрита, взрян в него, опитващ се да отгатне и разграничи преливащите му форми, ала накрая винаги се изгубваше в лабиринта им.

В предната част на масата лежеше големият кристал на топаза и в сравнение с предния ден върху него личаха следи от шлифовка, макар че Декър никога не можеше да улови действителния процес на моделиране, който Шептящия извършваше. При всеки отделен случай скъпоценният камък просто се променяше с времето и това бе всичко. Не можеше да го нарече ваятелство в пълния смисъл на думата, защото нямаше откъртени с длето късчета, нито някакъв остатъчен материал от моделиране, и все пак, въпреки това, не беше нито скулптиране, нито моделиране, защото завършените части нямаха нито остри, нито заоблени ръбове. Шептящия не използваше никакви инструменти — не съществуваше начин, по който би могъл да го стори. Той се приближаваше към човешката представа за нищото възможно най-силно. И все пак извършваше различни неща. Влизаше в контакт направо с разума на човека, променяше формата на скъпоценните камъни, приплъзваше се навън и после отново се появяваше в стаята, като че в едно и също време се намираше навсякъде.

Декър забеляза слабо проблясване на диамантен прах. Беше Шептящия, носещ се над топазения кристал.