Читать «Проектът» онлайн - страница 168

— Задачи ли? — възкликна Джил. — Казваш, че им поставят задачи за решаване, а същевременно твърдиш, че не са потребни никому.

— Никой не ги задължава да правят нещо. Те измислят задачите за себе си. Хипотетични задачи. Такива, каквито никой не би си губил времето да решава. Задачи от сферата на етиката, морала или някоя друга област. Опитаха да ми ги обяснят, но…

— Значи всички тези уравнения и диаграми са наистина задачи, а не просто разговор?

— Да — отговори Шептящия. — Може да има и обикновен разговор понякога, но повечето са задачи. Всъщност не изпитват нужда да говорят. Общуват единствено помежду си. Познават се толкова добре, че…

— Чакай — прекъсна го Тенисън. — Може би тези същества са се оттеглили от активна дейност, излезли са в пенсия. Знаеш ли какво означава това?

— Не съм много сигурен.

— Когато някой човек е работил по-голямата част от живота си, той се оттегля от активна трудова дейност. Не е необходимо повече да работи. Вече разполага с време за себе си и може да прави каквото желае.

— Да, точно така беше при тях — отвърна Шептящия.

— Значи сме намерили старчески дом. Група: дядковци, които си прекарват приятно времето.

— Не е съвсем така. Имат много интелектуални задачи, затова работят така упорито. Най-големият източник на скръб при тях е, че отговорите на задачите, върху които си блъскат мозъците, не се получат веднага. Задачите не са функционални, не предполагат реална дейност. А те жадуват именно за това — за истинска работата, ала не им позволяват да я вършат.

— А къде са останалите от тях? Онези, които не са се оттеглили от активна дейност?

— Някъде на друго място. Дали е близо, или далеч, не мога да кажа.

— Ами онези, пенсионираните, с които говори ти — те също ли имат задължения? И могат ли да мислят? Имат ли някакви способности?

— Препратиха ме на едно място — отговори Шептящия. — Не зная кое беше то. Не ми обясниха разположението му, нито ми дадоха някакви координати. Попаднах сред някакво магнитно поле, танцувах с йони, докоснах се до звезда — червено джудже в дъното на мрака.

— Наистина ли те изпратиха там? Не само ти го показаха, а изпратиха атомите ти на това място?

— Да, изпратиха атомите ми.

— Защо? — попита Джил.

— Защото знаеха, че го искам. Прочетоха желанията ми. Или просто искаха да ми покажат възможностите си. Но не беше така, защото ме накараха да разбера, че това е само малка част от всичко, което умеят. Проявиха любезност към мен, защото знаеха какво искам. Разговарях с тях за Рая.

— За Рая ли?

— Но вие искате да стигнете до Рая, нали? Или съм сгрешил?

— Не, не грешиш — каза му Тенисън. — Но нямаме никакви координати, никакви сведения…

— Трябва да разговаряте с мен още веднъж за Рая, да ми го покажете в умовете си. Кажете ми всичко, каквото знаете за него.

— А после?

— Аз ще говоря с тях още веднъж. Ще им кажа колко отчаяно искате да отидете там. И че го заслужавате. Зная, че ще се опитат да ви помогнат. За тях това ще бъде истинска работа, не просто онези задачки, с които си убиват времето. Те ще се зарадват на това. Уравнения ще проблясват, ще се появят нови диаграми, те ще прегледат всичката информация, с която разполагат, ще преровят паметта си…