Читать «Проектът» онлайн - страница 169

— Но дори и да намерят Рая, дори и да открият къде е разположен, биха ли могли да ни заведат там?

— Те ме изпратиха и на още много места — отвърна Шептящия. — Сигурно ще могат да изпратят и вас.

50.

Призори Мери умря. Изпитата старица изглеждаше по-крехка и безплътна в смъртта си, отколкото приживе, сякаш смъртта бе изпила тялото й.

Тенисън стоеше край леглото и я гледаше — тялото й едва се очертаваше под чаршафа. Както и преди, когато му се случваше да загуби пациент, той изпитваше смътно чувство на вина — не остро изразено, а неясен въпрос към себе си дали не би могъл да изпълни по-добре задълженията си на лекар. Беше склонен да се обвини, че не се е справил. Първият път бе спасил живота й — беше сигурен в това. Но смъртоносният удар беше нанесен пред дверите на Рая, когато черният злодей я бе прогонил, размахвайки вдигнат показалец срещу нея. След това Мери бе загубила желание да живее, бе престанала да се бори за живота си, по своя воля бе избрала смъртта и тихо я бе приела.

Медицинската сестра докосна Тенисън по рамото.

— Съжалявам, докторе… — Сестрата, помисли си той, разбира какво изпитвам. — Никой не би могъл да направи нищо повече за нея.

Тенисън се извърна и си тръгна.

Екюър чакаше отвън. Той стана от стола и Тенисън му кимна.

— Всичко свърши.

— Тя беше най-добрата от всички — въздъхна Екюър. — Най-добрият Изследовател, когото познавам. Отвън чака голяма тълпа. Трябва да отида да им кажа.

— Ще дойда с теб — рече той.

— Странно е — подхвана Екюър. — Мери не само беше добър Изследовател. Тя беше набожна и отдадена на работата си. Дълбоко вярваше в Програмата. Беше й посветила живота си. При все това именно тя ознаменува края й.

— Чул ли си нещо? Достигна ли до теб някаква новина?

Екюър поклати глава.

— Може и да не стане по този начин. Всичко ще протече гладко и тихо. Без сътресения. Просто бавно ще ни потискат, потискат… Безшумно ще въведат в процедурата нови правила, ще съкратят изследванията. Един ден, без да осъзнаваме какво се е случило, ще разберем, че сме свършени и няма какво повече да правим.

— Какво ще предприемеш ти, Пол?

— Ще остана тук. Няма къде другаде да отида. За мен ще се погрижат. Ватикана със сигурност ще го стори. Поне толкова ми дължат. За Изследователите също ще се погрижат. Ще влачим жалкото си съществуване тук и когато последният от нас си отиде, това ще бъде краят.

— Не бих бил така сигурен, ако съм на твое място — възрази Тенисън. За миг се поколеба дали да му съобщи за онова, което бе казал Шептящия, за да му даде последна, макар и слаба надежда.

— Знаеш ли нещо? — попита Екюър.

— Не, наистина нищо.

Нямаше защо да му казва, помисли си Тенисън. В най-добрия случай надеждата бе съвсем нищожна — почти никаква. Онова, което бе предложил Шептящия, изглеждаше невъзможно. Погледнато отстрани, дори изглеждаше пресилено. Невъзможно е, повтори си Тенисън, съществата от света на уравненията да търсят и да открият — буквално без никаква информация — мястото, което Мери наричаше Рай. Рая може да бъде навсякъде. В някоя далечна галактика. В някоя друга вселена. Макар че ако човек се замисли, вероятно не бе чак толкова далеч. Декър бе сметнал, че знае къде е Рая. От думите му се подразбираше, че е бил там, или много близо до него. Макар че това, напомни си Тенисън, бе много несигурно предположение. Декър не бе споменавал нищо конкретно, а сега вече никога нямаше да може да го стори.