Читать «Проектът» онлайн - страница 164

Светлината на огъня се отрази в нещо, което се спусна пред камината.

Тенисън светкавично се изправи.

— Джил! — прошепна той. — Шептящия е тук.

— Декър — отрони Шептящия. — О, Декър, Декър… Току-що разбрах.

— Ела — повика го Джил. — Ела, да споделим скръбта си.

— Ела при нас — повтори Тенисън.

И той дойде. Тримата споделиха скръбта си.

48.

Инок, кардинал Теодосий, се разхождаше в градината на клиниката. Там нямаше никой, нямаше го дори старият градинар Джон. Малко звезди разсейваха тъмнината на небето — най-много десетина. Между тях се простираха големи пространства мрак. Тук-там блещукаха слабите сияния на далечни галактики, едва загатнати светове в безкрая. Над източния хоризонт се провиждаше студения блясък на Млечния Път — неговата родна Галактика. Едва забележимо просветваха мънички петънца, сферични струпвания, извън пределите на Галактиката.

Каменната настилка на алеята глухо кънтеше под краката му. Кардиналът се разхождаше бавно, с наведена глава, сложил ръцете си отзад, на гърба, потънал в мисли.

Може би ние сме допуснали грешка, повтаряше си той. Сгрешили сме за Старите, а може да грешим и за други неща. Дадено нещо не е устроено по определен начин, просто защото ние вярваме, че е така.

Много години приемахме, че Старите са свирепи хищници. Смятахме, че са кръвожадни зверове. Бяхме убедени, че срещата с някой от тях означава смърт, че ревниво пазят горите и своя свят, наблюдават всяка наша стъпка, държат ни в ръцете си. И все пак един от тях донесе и мъртвия Декър, и Хюбърт — докара ги до домовете ни, положи ги на каменната гранитната площадка пред базиликата, така че и в смъртта да изглеждат достойно.

Каза ни, че старите са пазители на планетата, че не може да има повече безсмислени убийства, предупреди ни да не постъпваме повече така.

Пазители ли, запита се Теодосий. Пазители на този свят? Да, това беше повече от вероятно. Всичките тези години са ни наблюдавали, без да се намесват, защото ние някак сме успявали да бъдем достатъчно добри наематели.

Наблюдавали са ни, изучавали са ни много по-подробно, отколкото сме предполагали, защото те са знаели нашия език. Умеели са да го говорят, но никога не са влизали в контакт с нас, може би, защото до този момент това не е било необходимо. Разговаряха с нас с известно усилие, защото може би те говорят помежду си по различен начин. Приспособили са начина си на говорене към нашия, защото са знаели, че ние не можем да се приспособим към техния.

Всички тези хиляда години ние сме живели в Края на Нищото с мълчаливото им съгласие. Позволили са ни да се развиваме по избрания от нас начин, без да предприемат нищо срещу нас, с изключение на случая, когато убиха онези, тримата човеци, и това подсили убедеността ни, че са зверове. Но те постъпиха така само защото хората се опитаха да ги убият. Действията им са обясними. Хората, дори и роботите, не биха се поколебали да убият някого, дошъл при тях да ги унищожи.

Носеха се легенди, че Старите умеели да говорят и на човешки език, но те са само част от онзи мит, създаден за Старите. Нима някой робот или човек е разговарял с тях? Кардиналът поклати глава, изпълнен с недоверие. Подобни истории се бяха родили в среднощните часове край камините. Когато възникне мит, винаги съществува възможност част от него да се окаже вярна.