Читать «Проектът» онлайн - страница 163

— Да, без него никой няма да ни повярва. Но сега не трябва да се тревожим за това. И без друго не можем да отидем там.

— Хрумна ми нещо!

— Да, какво?

— Ами ако наистина това място се окаже Рая? Ако Мери наистина е била права?

— Рая не е място. Рая е състояние на ума.

— Не, Джейсън, остави това сега. Просто повтаряш една фраза, а тя не е нищо повече от дръзко съждение. Разказах ти за съществата от света на уравненията. Споменах, че може би е възможно те да оперират с променлив логически модел. Ами ако цялата Вселена работи с такъв променлив логически модел? Нима това не би направило нашите човешки предубеждения невалидни? Възможно ли е да грешим до такава степен?

— Опитваш се да ми кажеш, че е възможно да има Рай…

— Не. Просто те питам какво би направил ти, ако наистина имаше?

— Искаш да кажеш дали ще го приема като факт?

— Да, точно това те питам. Ако ти наврат носа в Рая…

— Предполагам, че щях да остана с отворена уста.

— И щеше ли да приемеш съществуването му?

— Би трябвало, нали? Но как бих могъл да зная, че това наистина е Рая? Не със златните стълби и ангелите…

— Вероятно не със златните стълби и ангелите. Това са овехтели истории. Някой се опитва да представи Рая като място, за каквото са жадували хората в зората на цивилизацията. Място, където биха искали да живеят като на някакъв вечен пикник. Но аз смятам, че ти би разбрал дали наистина е Рая.

— Хубав поток с много риба — унесено произнесе Тенисън, — пътечки в гората, планини, на които мога да се любувам, добри ресторанти, където келнерите са ми приятели — не просто обслужващ персонал, а мои приятели, — други приятели, с които да разговарям, хубави книги за четене и ти…

— Това ли е представата ти за Рая?!

— Импровизирах. Дай ми малко време да помисля и сигурно ще изредя още някои неща.

— Аз не зная — призна Джил. — Объркана съм. Ватикана, света на уравненията и всичко останало… Не мога да не вярвам в истинността им, и все пак, понякога се улавям как се ядосвам сама на себе си, че го правя. Негово Светейшество говори за действителността около нас. Зная — наистина живея тук, но когато остана сама и помисля за това, ми се струва, че нищо не е истинско, че не бих могла да си представя такова място, преди да го бях видяла за пръв път. Толкова е нереално.

Той я прегърна и я притисна към себе си. Огънят шептеше в камината. Всичко тънеше в тишината. Досега не бяха го усетили. Бяха сами, намираха се на сигурно място.

— Джейсън, аз съм щастлива.

— И аз искам да останем тук.

— Ти бягаше от Гътшот, когато дойде на тази планета. Аз също бягах. Не от нещо, нито дори от себе си. Просто бягах. Цял живот съм го правила.

— Но вече не бягаш.

— Не, вече не. Ти разказа на Негово Светейшество за старите средновековни манастири. Това е нашият манастир. Имаме работа, която ни поглъща, убежище от външния свят, щастие и сигурност в сърцата си. Може би мястото ми не е тук. В старите манастири не е имало жени, нали?

— Е, само в някои. Когато монасите успявали да ги вкарат зад стените на обителта. Не, имало е женски манастири.