Читать «Жените, които го познаваха» онлайн - страница 9

Ритуали.

Без тях нямаше да има нищо освен хаос и страх. Ритуалите създаваха контрол. Ритуалите правеха лошите неща не толкова лоши. Болката – не толкова мъчителна. Ритуалите държаха настрана мрака.

Мъжът свърза фотоапарата с компютъра и бързо прехвърли трийсет и шестте снимки.

Първата показваше жената да плаче, скръстила ръце на гърдите си, за да се предпази, докато стоеше и го чакаше да й даде да облече нощницата. От ноздрата й капеше кръв и се стичаше по устата й. Две капки се бяха разплискали върху лявата й гърда по пътя си към пода, оставяйки червени следи като дъжд върху перваз на прозорец. Отначало тя отказа да се съблече. Мислеше, че дрехите някак ще я защитят. Ще я спасят.

На трийсет и шестата и последна снимка жената гледаше безизразно право в обектива. Той беше приклекнал до леглото и се бе навел толкова близо до нея, че почувства топлината на кръвта, която се процеждаше от зеещата рана в гърлото й. Дотогава повечето кръв беше изтекла от тялото й и се бе просмукала в завивките и дюшека.

Мъжът бързо прегледа снимките между първата и последната. Облечената нощница. Найлоновите чорапи. Възлите. Събутите бикини. Преди акта. След акта. Ножът и работата му.

Страхът.

Прозрението.

Резултатът.

Всичко изглеждаше добре. Щеше да може да използва и трийсет и шестте. Това беше най-добрият резултат. Въпреки почти неограничения капацитет на цифровия фотоапарат мъжът искаше да се придържа към старомодните филмови ролки. Трийсет и шест. Ни повече, ни по-малко.

Ритуалът.

6.

Били беше коленичил до външната врата и оглеждаше ключалката, когато Торкел слезе по стълбите. Той се обърна към шефа си.

– Няма следи от влизане с взлом, доколкото виждам. По всичко личи, че са го пуснали да влезе.

– Вратата към вътрешния двор беше отворена, когато дойдохме – уведоми го Торкел.

– Съпругът я отворил, когато се прибрал у дома – отвърна Били. – Той каза, че била заключена.

– Сигурен ли е? Изглеждаше в шок...

– Звучеше убедено.

– Пак ще го попитам. Къде е Ваня?

– Навън. Току-що пристигна.

– Горе в кабинета има компютър. Вземи го и провери дали ще откриеш нещо. За предпочитане такова, което да свързва тази жертва с другите.

– Значи тя е третата?

– Така изглежда.

– Ще включим ли още някого, или...

Били не довърши въпроса си. Торкел разбра какво го пита: ще включим ли Себастиан Бергман? Същата мисъл беше хрумнала и на Торкел, но той веднага я отхвърли. Недостатъците бяха очевидни и имаха значителен превес над предимствата – но това беше преди тази вечер.

Преди третата жертва.

– Ще видим.

– Искам да кажа, че като се има предвид кого имитира убиецът...

– Казах, ще видим.

Тонът на Торкел каза на Били, че е време да престане да задава въпроси. Той кимна и се изправи. Разбираше неудовлетворението на Торкел. Нямаха доказателства – или по-точно, имаха много доказателства – отпечатъци от стъпки, пръстови отпечатъци, семенна течност и косми, но въпреки всичко това не бяха по-близо до извършителя, отколкото преди двайсет и девет дни, когато намериха първата жертва, завързана и убита по същия начин. Безразличието, с което убиецът оставяше веществени доказателства, показваше, че няма криминално досие в полицията. Той беше твърде добре организиран, за да го прави от небрежност. Следователно човекът не беше осъждан, поне за сериозно престъпление, и беше готов да рискува или принуден да го прави. И двете вероятности бяха тревожни. И той сигурно щеше да убие отново.