Читать «Да разбиеш мълчанието» онлайн - страница 5

Домакинът ѝ, Джордж Никълъс, беше изключение. Семейството му бе издигнало голямата къща в джорджиански стил на входа към долината преди повече от двеста години и живееше там оттогава. Той произхождаше от онази среда, разчитаща на създадените от привилегии удобства, към която Карол обикновено се отнасяше с презрение. При първата им среща тя бе хвърлила един поглед към чистото му, румено лице, патрицианския му профил и дрехите, като извадени от каталог за облекло, подходящо за провинциални земевладелци, и реши, че трябва да не му се доверява и да не го харесва. Но в крайна сметка бе победена от чаровната невъзмутимост, с която той приемаше открито нейната враждебност и я игнорираше. Помогнаха му и проклетите кучета.

По-късно тя разбра причината, поради която Джордж смяташе, че е последният от неговия род, който ще обитава имението. Той бе овдовял преди три години — жена му бе загинала в катастрофа. Той не драматизираше скръбта си, но за човек като Карол, която добре знаеше какво е душевна травма, болката му беше ясна и постоянна.

Карол се покашля и избута стола си назад от масата.

— Най-добре ще е да си тръгвам, Джордж — каза тя. В думите ѝ нямаше помен от колебливост или неясен изговор, които да подсказват колко беше изпила.

Бръчиците от смях около очите му изчезнаха заедно с усмивката, която жената до него бе предизвикала с някаква иронична забележка, недочута от Карол.

— Трябва ли? — в гласа му се долавяше разочарование. Карол го разбираше. В продължение на седмици се беше опитвал да я убеди да му гостува на вечеря. А сега тя се измъкваше при първа възможност. — Дори не сме стигнали до кафето.

Карол реши да изрази съжаление.

— Флаш е още доста малка, за да я оставям сама толкова дълго.

Изкривените надолу ъгълчета на устата му отразиха съжалението, изписано на нейното лице.

— С моите камъни в моята градина.

— Коя е Флаш? — попита един по-възрастен мъж, седнал близо до другия край на масата, който с месестото си червендалесто лице и диплите тлъстина под брадичката си напомняше на илюстрация към някоя по-весела сцена от творчеството на Дикенс.

— Карол бе така мила да приеме едно от кученцата на Джес — отвърна Джордж, влязъл отново в ролята си на любезен домакин. — То се страхуваше от овце.

— Страхувало се от овце? — мъжът, който сякаш бе излязъл от страниците на „Клубът Пикуик“, явно отказваше да повярва.

— Случва се от време на време — каза меко Джордж. — Достатъчно е някоя овца да изблее и Флаш подвива опашка и хуква да бяга. Карол спаси кучето — иначе трябваше да я приспя, защото не вършеше работа тук.