Читать «Да разбиеш мълчанието» онлайн - страница 26

Имаше и повече подробности за обстоятелствата около нейната смърт. Оказа се, че Джазмин отишла да прекара няколко дни във вилата на своя приятелка в Девън. Вечеряла с бивш колега и съпругата му в Ексетър, после си тръгнала обратно с колата. По някое време, в ранните часове на деня, влязла в устието на река Екс с джобове, пълни с камъни, и се удавила.

— Защо е избрала удавянето? — каза Тони. — Не е лесна смърт — да влезеш така в морето. Или в реката. Не е като да скочиш от мост, когато няма връщане назад, прехвърлиш ли се през парапета. Но да вървиш навътре? Неминуемо идва моментът, когато се задейства инстинктът за оцеляване, когато започваш да съжаляваш. Докато вървиш навътре, имаш възможност да промениш решението си. Да извадиш камъните от джобовете си. Да изгазиш обратно до брега. Да се поскараш сам на себе си. Но да продължиш да вървиш напред? За това се иска голяма душевна сила.

А може да не е било въпрос на избор. Може да е била застигната от непреодолимото желание да постави край на всичко на място, където не е имала други възможности. Повечето хора не носят в багажа си за една нощувка сънотворно или наркотик, достатъчни за самоубийство със свръхдоза. А не е и била по познати за нея места, така че може да не е знаела къде да намери висока сграда или мост над магистрала, откъдето да скочи. Що се отнася до извънградските вили, всеизвестно беше, че там трудно се намират остри ножове.

И все пак. Трябва да е била много твърдо решена. Тони почувства как сърцето му натежава при мисълта за тази жена, за това, че е могла да се почувства толкова уязвима и самотна, независимо от неоспоримото наличие на привързани към нея приятели и колеги. Че толкова обичан и уважаван човек може да сложи край на живота си, влизайки в ледените води на тъмната река посред нощ — това бе трудноразбираемо за него, човека, прекарал живота си, съпреживявайки усещанията на отчаяните, безумните и травматизираните. За онези, които са я познавали и обичали, това сигурно бе още по-трудно.

Тони стана и си направи горещ шоколад, поставяйки отгоре и сметана от спрея, който извади от малкия хладилник в кухнята. Това беше един от редките случаи, когато си угаждаше. Отпи глътка, но не можа да се наслади на вкуса. Имаше нещо около смъртта на Джазмин Бъртън, което дразнеше съзнанието му, но не можеше да разбере какво бе то.

Преди да успее да проследи по-нататък тази мисъл, телефонът му завибрира, танцувайки по масичката. Сърцето му се сви. По това време на нощта можеше да е почти сигурен, че повикването е от болницата за психичноболни престъпници „Брадфийлд Мур“. Някаква криза с някой от пациентите му. Или не можеха да се справят с някой новопостъпил.

Посегна бързо към телефона, голяма капка от разплискалия се горещ шоколад едва не падна върху него. „Скрит номер“, пишеше на екрана. Несъмнено беше „Брадфийлд Мур“. Посегна несръчно към бутона, но все пак успя да отговори, преди от другата страна да се откажат от повикването.

— Доктор Хил — каза той, надявайки се човекът в другия край на линията да долови умората в тона му.