Читать «Да разбиеш мълчанието» онлайн - страница 27

— Тони? Обажда се Карол.

Като че ли беше необходимо да се представя, достатъчно беше само името му, произнесено с нейния глас.

— Здравей, Карол. Реших, че ме търсят по работа. Как си?

Не знаеше какво друго да каже. Напоследък и двамата се опитваха да изградят отново мостове през пропастта, която ги делеше. Разменяха си от време на време съобщения. Имаше една несигурна уговорка да вечерят заедно, но вечерята пропадна, защото се наложи той да замине за Нотингам, за да дава показания по едно дело в съда. Но пропастта между двамата продължаваше да зее въпреки усилията им да я преодолеят. Но може би в това, че тя му се обаждаше толкова късно вечерта, имаше нещо обнадеждаващо? Макар че най-вероятно обаждането ѝ се дължеше само на това, че беше пила. По-добре пиянска храброст, отколкото никаква.

Настана мълчание. После тя каза:

— Наистина съжалявам, но имам нужда от помощ — произнесе думите с усилие, почти гневно.

У Тони трепна плаха радост, защото се бе обърнала именно към него. Освен, разбира се, ако не ставаше дума за някоя от онези услуги, които можеше да осигури единствено той. Само че не можеше да си представи как може да ѝ трябва нещо подобно, след като тя вече не беше ченге.

— Няма проблем. Какво мога да направя за теб?

— Намирам се в полицейския участък в Халифакс. Няма как да се прибера у дома, излязох без пари. А не искат да ми върнат ключовете от колата. Знам, че е късно и…

— Разбира се, че ще дойда — прекъсна я той. Нямаше желание да я кара да му се моли. — Колата е отвън. Идвам веднага.

Не се чу облекчена въздишка, не последваха и възторжени благодарности. Само две прости думи, но в гласа ѝ вече се долавяше топлота.

— Благодаря ти.

— Добре ли си? Защо си в участъка?

— Добре съм. Ще ти обясня, когато дойдеш.

— До скоро.

Тя прекъсна разговора. Тони плъзна автоматично телефона в джоба си и тръгна към стълбата, която водеше нагоре към палубата. Вървешком взе палтото си от закачалката и ключовете, които бяха окачени на една кука. Всяко нещо имаше определено място. Така живееше вече той — промяна в навиците, наложена от средата. Мобилизация почти в буквалния смисъл на думата, в съответствие с емоционалната мобилизация, която се изискваше от него, за да се приспособи към живота без Карол.

Излезе навън, във влажния, хладен въздух на пристанището на канала „Минстър“. Макар че наближаваше полунощ, тук все още цареше оживление, последни посетители напускаха клубовете и ресторантите, стояха и бъбреха на групички, преди да се сбогуват и разделят. Шум от разговори и музика долитаха на приливи и отливи над водата, откъм други жилищни лодки. Един трамвай прокара светла линия в мрака, докато минаваше по викторианския виадукт, чийто смело очертан силует се издигаше с арките си в далечното сияние от градските светлини. В друг случай Тони би поспрял, за да се наслади на гледката, да си напомни колко невероятно бе това, че успя да намери убежище тук. Но не и тази вечер. Не и докато Карол го чакаше в участъка в Халифакс.

Тони се пъхна зад волана и потегли към пътя, който щеше да го изведе на магистралата М62, която прекосява Пенините и води към Халифакс. Опитваше се да не гадае каква е причината за обаждането на Карол. Подозираше, че по един или друг начин причината е свързана с нейното пиене. И че, каквато и да е причината, става дума за неприятности.