Читать «Да разбиеш мълчанието» онлайн - страница 24

За да минава времето, той включи лаптопа си и отвори един новинарски сайт. Погледът му беше привлечен от материала за самоубийството на Джазмин Бъртън и той кликна върху него.

Ръководителката на благотворителна организация Джазмин Бъртън е била тласната към самоубийство от тролове в интернет, заявиха вчера нейни приятели.

Джазмин, на 36 години, стана прицел на злостен тормоз след скорошната си поява в телевизионно шоу за дебати по текущи проблеми. Тя зае спорната позиция, че хора, осъдени за изнасилване, никога не бива да бъдат допускани след освобождаването си до работни места, където биха били в пряк контакт с жени и деца.

Джазмин, ръководител на благотворителната организация „Сейфхаус“, която подкрепя жени и деца, въведени по незаконен път в Обединеното кралство за сексуална експлоатация, беше критикувана от организации, които се грижат за престъпници, излежали своето наказание.

Една от въпросните организации направи изявление, в което се казва:

„В случая става дума за един важен принцип, а именно, че ние трябва да помагаме на тези хора да се интегрират обратно в обществото, след като са изплатили дълга си към него. Не бива да се отнасяме към хората като към парии, ако те докажат, че искат да се променят.“

Неин колега от „Сейфхаус“ ни каза: „Джазмин нямаше проблем с хората, които не бяха на същото мнение, и искаше да води сериозен дебат на тази тема. Проблемът бяха троловете, които я обсипваха с лични обиди в социалните медии. Нещата, които пишеха за нея, бяха повече от отвратителни. От някои ми се повдигаше в буквалния смисъл на думата. Първоначално тя им се противопоставяше. Възразяваше открито, оплакваше се в централите на социалните медии, постара се да стане ясно, че няма намерение да се отказва. Но ставаше все по-лошо и по-лошо. «Сейфхаус» подаде оплакване дори в полицията, където се заеха да проследят най-ужасяващите и заплашителни постинги. Всички мислехме, че тя се справя. Когато идваше на работа, се присмиваше на троловете, подиграваше се на ужасната им неграмотност. Беше твърдо решена да продължава както преди. Но очевидно под повърхността нещата са изглеждали по друг начин. Всички сме потресени. Не можем да повярваме, че сме загубили такава застъпница на жертвите именно на такива хора, срещу които се бе изправила Джазмин.“

Тони се взираше невиждащо в екрана, докато обмисляше току-що прочетеното. Самоубийствата не бяха приоритет в неговата практика, но неминуемо му се бе налагало да работи с пациенти, които се бяха опитвали да посегнат на живота си. Повечето от тях бяха се самонаранявали, често в продължение на доста време. Той беше започнал да приема самонараняването като второстепенен спътник на самоубийството. Хората твърдяха, че самоубийството е вик за помощ, но той беше на мнение, че целта на такава постъпка е по-скоро да кажеш: „Сега разбрахте ли колко зле съм се чувствал?“ Когато хората стигнеха дотам, че да посегнат на живота си, те вече не вярваха, че може да им се помогне. Но когато бяха още на етап самонараняване, той знаеше, че има възможност за намеса, за връщане на пациента към състояние, в което да е относително безопасен за себе си.