Читать «Да разбиеш мълчанието» онлайн - страница 182

Казаното от него звучеше смислено. Карол се усмихна с лека ирония. Щеше да се впише добре сред устатите, своеволни представители на екипа, който сега щеше да се превърне в негов втори дом.

— Склонна съм да се съглася.

Завиха по широка улица, оградена от двете страни с безлични блокове с тухлени фасади и тесни прозорци. Мястото, накъдето се бяха насочили, беше окичено за тяхно удобство с табели, на които бяха изписани името на компанията и предлаганите от нея услуги. Карим спря пред едно място на паркинга, запазено за финансовия директор и погледна въпросително Карол.

— О, да — каза тя. — Не бих се отказала да ги настъпим по мазолите.

Влязоха в толкова миниатюрна приемна, че само тяхната поява беше достатъчна тя да изглежда претъпкана. Карол извади картата си.

— Тук съм, за да разговарям с един от вашите служители, Стив Фишър.

Рецепционистката, двайсет и няколко годишна пълна жена с идеално фризирана коса, безукорен грим и маникюр, почти не им обърна внимание.

— Имате ли уговорена среща? — това дори не звучеше като въпрос.

Карол ѝ отправи най-опасната си усмивка и заговори тихо. Съчетанието беше плашещо.

— Аз нямам нужда от предварителна уговорка. Ръководя регионалния отдел за борба с особено тежки престъпления и съм дошла, за да говоря със Став Филтър. А сега, ако вие не сте в състояние да ми осигурите тази среща, ви предлагам да се свържете с някой, който ще го направи.

Рецепционистката успя да подбели очи като последна проява на предизвикателство. Но вдигна телефонната слушалка и натисна едно копче.

— Тук едно ченге иска да разговаря с някой си Став Фишър… Не, не каза… Добре — и тя остави слушалката със замах. — Господин Ласкаровиц ще дойде след минута.

— А той е… — обади се Карим.

— Отговаря за тези неща.

Още докато тя говореше, една врата зад нея се отвори и някакъв набит мъж с бръсната глава и петна от пот под мишниците връхлетя в приемната.

— От полицията ли сте? — попита той недоверчиво. — Какво търсите тук?

„Хайде пак.“ Карол представи себе си и Карим и обясни причината за идването им.

— За какво искате да разговаряте със Став?

Карол хвърли поглед към рецепционистката.

— Може ли да говорим на не толкова публично място?

Ласкаровиц измърмори под нос „О, да му се не види“ и ги поведе по един мрачен коридор. Първата врата, до която стигнаха, беше на кабинета му. Стаята беше малка, но спретната, стените покрити със снимки, на всяка от които се виждаше той — или как се ръкува с други също толкова непривлекателни мъже, или позиращ с още няколко души във футболни екипи. Вътре миришеше на пържен лук, мокетът беше същинска мозайка от кафяви петна. Нямаше къде да седнат, затова Карим се облегна на една стена, а Карол приседна на единия ъгъл на бюрото, развеселена от притеснението, изписано по лицето на Ласкаровиц.