Читать «Да разбиеш мълчанието» онлайн - страница 181

— А какво е малкото ти име? Ние тук не държим на формалностите.

— Карим, шефе.

— Добре, Карим. В този екип ще носиш значителна отговорност. Ще трябва да се учиш бързо и добре. Намираме се на такъв етап, че трябва или да плуваме, или да потънем.

— Няма проблем, шефе. Аз съм добър плувец — той се усмихна, самоуверено, но не нагло.

— Е, тогава ще те накараме да скочиш в дълбокото. Тръгваш с мен. Може да шофираш. Отиваме в Рочдейл.

— Ще обикаляме основните забележителности, така ли, шефе?

Карол погледна измъчено Тони.

— Бог да ми е на помощ, още един, който се има за шегобиец. Хайде, Карим. Ще ти обясня по пътя за какво става дума.

Според сведенията на Стейси Стив Фишър работеше за една застрахователна компания. Беше един от хората, които звънят по вратите на нищо неподозиращи хора, готвещи се да вечерят, за да им отправят страховити предупреждения колко много ще се повишат вноските им, ако не видят къде е правият път и не започнат незабавно да се застраховат в компанията, представлявана от посетителя. Представата, че човек може да се издържа с такава работа, подейства ужасно потискащо на Карол. Лесно беше да се отнесеш с пренебрежение към такива амбулантни застрахователи, но тя предполагаше, че повечето от тях са почтени млади хора, опитващи се отчаяно да се издържат със законно придобити средства, приемайки подобни жалки назначения, тъй като не са могли да намерят нищо друго. Сред тях сигурно имаше и боклуци като Стив Фишър, но такива като него имаше навсякъде. Дори в полицията.

Тя изрази това свое мнение пред Карим, докато пътуваха по магистралата към Рочдейл.

— Нали знаете колко тежка е работата на униформените полицаи през уикенда? Безпросветното напиване, побоищата, изпотрошените хора в спешно отделение? — каза той.

— Каква е връзката? — попита Карол, питайки се как от амбулантни застрахователи са стигнали до безпросветно напиване.

— Струва ми се, че това до голяма степен се дължи и на факта, че повечето млади хора на моите години са принудени да приемат подобни жалки назначения. Всеки ден едно и също, шефовете те мразят и не им пука, че ти го знаеш, самата ти работа те кара да се чувстваш като кучешко лайно, залепнало за нечия подметка. Така че, когато дойде уикендът, не искаш нищо друго, освен да се отрежеш тотално и да забравиш колко отвратителен живот водиш.

— Значи това е начинът, по който ти би решил проблема? Като осигуриш на хората стойностна работа?

— Да, така мисля.

— Но навремето, когато аз бях млада, пак имаше много непрестижни работни места. Да работиш в мина или във фабрика — това не е ли също толкова лошо?

Карим навлезе в отклонението, което щеше да ги отведе в индустриалната зона, където работеше Стив.

— Работата е била тежка, да. И е била опасна. Но хората са били заедно, били са приятели, били са готови да си помагат. А и са имали сигурност — такива работни места са били доживотни, стига да ги искаш. Първата работа на баща ми, след като пристигнал тук, била в една фабрика в Блакбърн, и той ми е разказвал, че е имал съвсем ясното чувство, че може да се издигне и да постигне нещо за себе си. А хората от моето поколение не се чувстват така. Повечето момчета, които познавам, не изпитват никакъв оптимизъм. Аз съм кажи-речи единственият, който мисли, че има шансове за добро бъдеще. Ако работех в кол-център, вероятно при всяка възможност щях да отивам да се натряскам някъде.