Читать «Борбата» онлайн - страница 76
Л. Дж. Смит
— Ти решаваш — рече Деймън.
Елена стоеше неподвижно. Сякаш зимният мраз бе сковал тялото й. Маргарет беше още бебе. Не можеше наистина да го мисли, никой не можеше да бъде такова чудовище, че да нарани едно четиригодишно дете.
Но по суровото лице на Деймън нямаше състрадание. Той беше ловец, убиец, и слабите и беззащитните бяха неговата плячка. Припомни си зловещата животинска гримаса, преобразила за миг красивото му лице в отвратителна маска, и осъзна, че никога няма да остави Маргарет в ръцете му.
Всичко сякаш ставаше като на забавен кадър. Тя погледна към ръката на Деймън върху дръжката, после към безмилостните му очи. И в следващия миг пристъпи прага, напускайки единственото безопасно място в къщата.
Смъртта е в тази къща, бе казала Бони. И сега Елена щеше доброволно да се срещне с нея. Сведе глава, за да скрие сълзите на безпомощност, напиращи в очите й. Това бе краят. Деймън бе спечелил.
Не вдигна глава, за да види дали приближава към нея. Но усети раздвижването на въздуха и потръпна. И тогава бе обгърната от мек безкраен мрак, който се уви около нея като огромните крила на птица.
13
Елена се размърда, после повдигна клепачи. Светлината се процеждаше през краищата на завесите. Установи, че й е трудно да се движи, затова остана да лежи в леглото си, опитвайки се да сглоби случилото се през изминалата нощ.
Деймън. Деймън бе дошъл тук и бе заплашил Маргарет. И Елена бе отишла при него. Той бе спечелил.
Но защо не бе приключил с нея? Момичето вдигна отпуснатата си ръка и докосна едната страна на шията си, макар да знаеше какво ще напипа. Да, бяха там — две малки дупчици. Мястото още бе нежно и чувствително на допир.
При все това тя беше жива. Той не бе изпълнил обещанието си докрай. Защо?
Спомените й от изминалата нощ бяха объркани и замъглени. Само отделни фрагменти бяха ясни. Очите на Деймън, впити в нея, изпълващи цялото й същество. Острото бодване по шията й. А по-късно, когато той разтвори ризата си, кръвта му бликна от малък разрез на врата му.
Тогава я накара да пие от кръвта му. Макар че накара не бе точната дума. Не си спомняше да му е оказала съпротива, нито бе почувствала отвращение. В онзи миг го искаше.
Но не беше мъртва, нито особено слаба. Той не я бе превърнал във вампир. И тъкмо това не разбираше.
Той няма морал, нито съвест, напомни си девойката. И със сигурност не милосърдието го бе спряло. Навярно иска да удължи играта, да те накара да страдаш още, преди да те убие. Или може би иска да станеш като Вики — с единия крак в света на сенките, а с другия в този на светлината. И така бавно, но сигурно да те подлуди.
Едно нещо бе сигурно: нямаше начин да се заблуди и да реши, че е проявил състрадание. Нито пък че му пука за някой друг, освен за самия него.
Бутна завивката настрани и стана от леглото. Чуваше леля Джудит да се движи отвън в коридора. Беше понеделник сутрин и Елена трябваше да се приготви за училище.
