Читать «Борбата» онлайн - страница 52

— Стефан! — Никога досега не се бе радвала толкова да види някого. Хвърли се отгоре му още преди да е успял да затвори вратата на колата. Той се олюля назад и тя усети изненадата му. Обикновено на публични места беше много по-сдържана.

— Хей — рече той, докато отвръщаше нежно на прегръдката й. — Аз също се радвам да те видя, но недей да мачкаш цветята.

— Цветя? — Момичето се отдръпна, за да види какво носи, сетне се взря в лицето му. Накрая погледът й се отклони към Мат, който тъкмо се измъкваше от другата страна на колата. Лицето на Стефан бе бледо и изпито, а на Мат — подпухнало от умора, със зачервени очи.

— По-добре влезте вътре — покани ги тя смутено. — И двамата изглеждате ужасно.

— Това е върбинка — обясни Стефан малко по-късно. Двамата с Елена седяха край кухненската маса. През отворената врата се виждаше Мат, който се бе опънал на дивана в дневната и тихо похъркваше. Беше се строполил там, след като погълна три купи със зърнена закуска. Леля Джудит, Бони и Маргарет все още спяха на горния етаж, но Стефан говореше тихо. — Спомняш ли си какво ти разказах за върбинката?

— Каза, че можела да запази съзнанието ти бистро дори когато някой използва Силата, за да ти въздейства. — Елена изпита гордост от спокойния и твърд глас, с който го изрече.

— Точно така. А това е едно от нещата, които Деймън може да опита. Той може да използва силата на съзнанието си дори от разстояние и може да го направи независимо дали си будна, или заспала.

Сълзи запариха в очите на Елена и тя сведе поглед, за да ги скрие. Втренчи се в дългите тънки стебла с изсъхнали цветове.

— Заспала? — повтори, боейки се, че този път гласът й не е така уверен и стабилен.

— Да. Може да те накара да излезеш от къщата или да го пуснеш вътре. Но върбинката ще му попречи. — Стефан звучеше уморен, но доволен от себе си.

О, Стефан, само ако знаеше, помисли си момичето отчаяно. Подаръкът му бе закъснял с една нощ. Въпреки усилията й да се сдържа, една сълза се отрони и капна върху дългите зелени листа.

— Елена! — сепна се Стефан. — Какво има? Кажи ми!

Той се опита да види лицето й, ала тя зарови наведената си глава в рамото му. Той я прегърна, без да се опитва да повдигне главата й.

— Кажи ми — повтори меко.

Сега беше моментът. Ако изобщо смяташе да му каже, то трябваше да е сега. Усещаше гърлото си подуто и изгарящо. Искаше да излее напиращите думи.

Ала не можа. Каквото и да стане, няма да им позволя да се бият заради мен, помисли си Елена.

— Просто… много се разтревожих за теб — промълви едва чуто. — Не знаех къде си, нито кога ще се върнеш.

— Трябваше да ти кажа. Но това ли е всичко? Само от това ли си така разстроена?

— Това е всичко. — Сега трябваше да накара Бони да й се закълне, че няма да му каже за гарвана. Как ставаше така, че една лъжа винаги водеше след себе си друга? — И какво трябва да направим с върбинката? — попита тя и отново седна на стола.