Читать «Борбата» онлайн - страница 51

— Ами ако ти кажа, че от тях може да се свари напълно натурална отвара за промиване на очи? — предложи Стефан след кратък размисъл. — Или пък билков чай?

— Защо? Това ли мислеше да ми отговориш?

— Е, не точно това.

— Добре. Защото ако продължиш да ми дрънкаш подобни дивотии, накрая наистина ще те цапардосам.

Без да поглежда към Мат, Стефан се усмихна. В него се раздвижи нещо ново, някакво топло чувство, което не бе изпитвал от близо пет века, освен с Елена. Чувството да бъдеш приет. Топлина и приятелство, споделени с човешко същество, което не знаеше истината за него, ала все пак му вярваше. Не беше сигурен дали го заслужава, но не можеше да отрече колко много означава за него. Това почти го накара да се почувства… отново човек.

Елена се втренчи в отражението си в огледалото. Не е било сън. Не изцяло. Раните на шията й го доказваха. И след като ги видя, осъзна, че се чувства някак си замаяна, отпусната, сънлива.

Вината беше нейна. Толкова много се стара да убеди Бони и Мередит да бъдат внимателни и да не канят непознати в къщите си. А съвсем забрави, че тъкмо тя бе поканила Деймън в дома на Бони. Беше го направила онази нощ по време на тъпата вечеря в трапезарията, когато бе извикала в мрака: „Ела“.

Поканата важеше завинаги. Той можеше да се върне по всяко време, когато му хрумне, дори сега. Особено сега, когато е слаба и може лесно да бъде хипнотизирана, за да отвори прозореца отново.

Препъвайки се, Елена излезе от банята, мина покрай Бони и влезе в спалнята. Грабна голямата си торба и започна да тъпче нещата си в нея.

— Елена, не можеш да си отидеш у вас!

— Не мога да остана тук — заяви момичето. Огледа се за обувките си, видя ги до леглото и се запъти натам. Изведнъж спря и издаде приглушен звук. Върху финия изпомачкан чаршаф на леглото лежеше черно перо. Беше огромно, ужасяващо огромно, истинско и с дебел бял ствол, като восъчен. Изглеждаше почти неприлично, дори противно върху белите памучни чаршафи.

Повдигна й се. Елена веднага се извърна. Не можеше да диша.

— Добре, добре — заговори Бони примирено. — Щом така искаш, ще помоля татко да те закара у вас.

— Ти също трябва да дойдеш. — Елена чак сега осъзна, че в тази къща Бони също като нея не е в безопасност. С теб и с хората, които обичаш, спомни си тя, извъртя се и сграбчи ръката на приятелката си. — Трябва да дойдеш с мен, Бони. Имам нужда от теб.

Накрая все пак постигна своето. Семейство Маккълоу смяташе, че Елена се държи истерично, че преувеличава и вероятно има нервен срив. Но накрая се предадоха. Господин Маккълоу ги закара с Бони до къщата на семейство Гилбърт, където двете момичета, чувствайки се като крадци, отключиха предната врата и се прокраднаха безшумно вътре, без да събудят никого.

Но дори и тук Елена не успя да заспи. Лежеше до приятелката си, заслушана в тихото й спокойно дишане, и се взираше напрегнато през прозореца на спалнята. Отвън клоните на дюлята драскаха по стъклото, но до зазоряване нищо друго не помръдна.

Чак тогава чу приближаващата се кола. Винаги би познала давещия се двигател на форда на Мат. Разтревожена, тя приближи на пръсти до прозореца и погледна навън в сивотата на смълчаната утрин. Сетне забърза надолу по стълбите и отвори вратата.