Читать «Борбата» онлайн - страница 48
Л. Дж. Смит
Докато се взираше неподвижно в огледалото, отражението в него внезапно се завъртя, сякаш танцуваше. Обзе я ужас. Затича се надолу по коридора, ала сега всички отражения сякаш оживяха — танцуваха, викаха я, смееха й се. И тъкмо когато си мислеше, че сърцето и дробовете й ще се пръснат от страх, стигна до края на коридора и прелетя през вратата.
Озова се в просторна и красива стая. По високия позлатен таван бяха издълбани сложни плетеници, а рамката на входната врата беше от бял мрамор. В нишите покрай стените се извисяваха класически статуи. Елена никога не бе виждала толкова величествена зала, но знаеше къде се намира. В ренесансова Италия, по времето, когато Стефан е бил жив.
Погледна се и видя, че е облечена в рокля като онази, която си бе ушила за Хелоуин — бледосинята ренесансова бална рокля. Но тази рокля бе тъмночервена, а на талията й имаше тънка верижка, украсена с блестящи рубини. Същите рубини искряха и в косите й. Когато се движеше на светлината на стотиците свещи и факли, коприната приличаше на лумнал пламък.
В другия край на залата две огромни врати бяха разтворени навътре. Между тях се появи една фигура. Тя тръгна към нея и момичето видя, че е млад мъж, облечен в ренесансови дрехи — с извезан жакет, плътно прилепнали панталони и къс елек, обточен с кожи.
Стефан! Елена се запъти радостно към него, а тежките поли на роклята й се люшнаха. Ала когато го приближи, се спря и пое рязко въздух. Беше Деймън.
Той продължи да пристъпва към нея, уверен и спокоен. Усмихваше се с предизвикателна усмивка. Когато стигна до нея, сложи ръка на сърцето си и се поклони. После протегна другата си ръка, подканвайки я да я поеме.
— Искаш ли да танцуваме? — попита. Само дето устните му не се движеха. Гласът му отекна в съзнанието й.
Страхът й се стопи и тя се засмя. Какво й ставаше? Как изобщо някога се бе страхувала от него? Двамата се разбираха толкова добре. Ала вместо да поеме ръката му, Елена се извърна и копринените поли на роклята й прошумоляха зад нея. Понесе се плавно към статуите покрай стените, без да поглежда дали той я следва. Знаеше, че ще го направи. Престори се на погълната от разглеждането на една от статуите и понечи да я отмине точно когато той стигна до нея. Прехапа устни, за да потисне смеха си. В този миг се чувстваше прекрасно — толкова жива, толкова красива. Разбира се, тази игра бе опасна. Ала тя винаги се бе наслаждавала на опасността.
Когато той отново приближи към нея, Елена се извърна леко и го стрелна предизвикателно с поглед. Той протегна ръка, но улови само обсипаната със скъпоценности верижка на кръста й. Тя бързо се отдръпна, но видя, че острият ръб на един от камъните бе порязал пръста му.
Капката кръв бе с цвета на роклята й. Очите му проблеснаха, а устните му се извиха в присмехулна усмивка, докато й подаваше ранения си пръст. Не би се осмелила, казваха очите му.
