Читать «Борбата» онлайн - страница 37

Надяваше се само досегашната и преценка да се оправдае и Деймън да продължи да разиграва своя маскарад. Сега трябваше бързо да изведе Стефан оттук, преди да е променил намерението си.

— Не се чувствам много добре — оплака се тя, докато взимаше чантата си, оставена на дивана. — Съжалявам. — Стисна още по-здраво ръката на Стефан. Малко му бе нужно, за да се обърне и да се върне в дневната.

— Аз съм този, който най-много съжалява, че си тръгвате — каза Аларик. — Довиждане.

Вече бяха на прага, когато тя забеляза малкото късче виолетова хартия, напъхано в страничния джоб на чантата й. Измъкна го и го разгъна по инерция, тъй като умът й бе зает с други неща.

Върху листчето имаше написано нещо с равен и непознат почерк. Само три реда. Прочете ги и й се стори, че светът около нея се завъртя. Това вече й дойде прекалено много. Вече нямаше сили за нищо.

— Какво има? — попита Стефан.

— Нищо особено. — Напъха късчето хартия обратно в страничния джоб на чантата си, като го натъпка надолу с пръсти. — Нищо интересно. Стефан, хайде да се махаме оттук.

Пристъпиха навън под плющящия дъжд.

7

— Следващия път — закани се Стефан тихо — няма да си тръгна.

Елена знаеше, че говори сериозно и се ужаси. Но точно сега емоциите й вече се бяха поукротили и не бе в настроение да спори.

— Той беше там — заговори тя. — Вътре в един обикновен дом, пълен с обикновени хора, все едно че имаше всичките права да бъде там. Не допусках, че ще дръзне да го стори.

— А защо не? — възрази й Стефан с горчивина. — И аз бях там, в същата тази обикновена къща, пълна с най-обикновени хора, сякаш имах пълното право да бъда там.

— Не исках да кажа точно това. Само дето съм го виждала един-единствен път на публично място, в Къщата на духовете, но тогава беше с маска и маскараден костюм, пък и там беше тъмно. Преди това сме се срещали само на пусти места като гимнастическия салон онази вечер, когато бях сама, или на гробището…

Веднага се усети, че последните й думи бяха грешка. Не беше споделила със Стефан, че преди три дни бе отишла да търси Деймън. Той тутакси замръзна на шофьорската седалка.

— Или на гробището?

— Да… искам да кажа, че тогава някой ни преследваше — мен, Бони и Мередит. Предполагам, че е бил Деймън. Наоколо нямаше жива душа, освен нас трите.

Но защо й трябваше да го лъже? Защото — обади се тънък гласец, прозвучал строго в главата й — в противен случай Стефан ще се вбеси. Ако разбере какво й бе казал Деймън, чашата на търпението му ще прелее.

Никога не бива да му казвам, осъзна тъжно девойката. Нито за онзи път, нито за каквото и да било, което Деймън би направил в бъдеще. Защото Стефан със сигурност ще загине, ако се опита да се бори с Деймън.

В такъв случай Стефан никога няма да научи нищо, обеща си тя. Без значение какво ще трябва да направи. Не бива да им позволява да се бият заради нея. Независимо на каква цена.

За миг разкритието я смрази.

Преди петстотин години Катрин се бе опитала да попречи на битката между двамата братя и бе успяла само да ги тласне към смъртоносната развръзка. Но аз няма да повторя тази фатална грешка, решително си каза Елена. Методите на Катрин са били глупави и детински. Кой друг, освен някое неразумно дете ще се самоубие с надеждата, че двамата съперници за ръката й ще се сприятелят? Това е била най-голямата грешка в цялата злочеста и тъжна история. Заради тази фатална грешка съперничеството между Стефан и Деймън бе прераснало в неумолима омраза. А на всичкото отгоре от този момент Стефан е заживял с чувството на вина; обвинявал е себе си заради глупостта и слабостта на Катрин.