Читать «Декстър: Острието на ножа» онлайн - страница 127

Разбира се, може би ми трябваше повече гориво, за да функционирам на възможно най-високо ниво, така че придумах Дебора да се обади за още кейк. Докато тя го поръчваше по телефона, Чътски прикова към мен потна, леко захаросана усмивка и каза:

— Да се заемем с това, става ли, приятел? — След като молеше толкова мило, пък и в края на краищата нали трябваше да правя нещо, докато чакам кейка, се съгласих.

Загубата на двата му крайника беше отстранила малко от психическата му задръстеност. Въпреки че беше донякъде неуверен, беше много по-отворен и дружелюбен и всъщност дори май изгаряше от желание да сподели информация, което беше немислимо за онзи Чътски с пълен комплект от четири крайника и скъпи слънчеви очила. И така, извън това, което всъщност беше само необходимостта да съм акуратен и да знам възможно най-много подробности, се възползвах от новото му дружелюбие и измъкнах от него имената на екипа от Салвадор.

Крепеше доста непохватно жълт бележник на коляното си и надраска в него имената с дясната си — единствена — ръка.

— Знаеш за Мани Боргес — каза.

— Първата жертва — отвърнах.

— Да — каза Чътски, без да вдигне очи. Написа името и после го задраска. — И после беше Франк Обри? — Намръщи се и подаде език от ъгълчето на устата си, докато пишеше името, после го задраска. — Изпуснал е Оскар Акоста. Господ знае къде е той сега. — Все пак написа името и въпросителна до него. — Уендъл Инграм. Живее на Норт Шор Драйв, нагоре по плажа на Маями. — Бележникът се хлъзна, когато написа името, и той посегна да го задържи, но непохватно го изпусна. Вторачи се в него за момент, после се наведе и го взе. Капка пот се търкулна по обръснатата му глава и тупна на пода. — Проклети опиати! Станал съм малко замаян.

— Уендъл Инграм — напомних му.

— Така. Така. — Той дописа края на името и без да спре, продължи: — Анди Лайл. Сега продава коли в Дейви. — И в гневен пристъп на енергия триумфиращо написа последното име. — Двама други са мъртви, един още на полесражението, и това е целият екип.

— Никой от тези хора ли не знае, че Данко е в града?

Той поклати глава. Нова капка пот се отрони и едва не ме улучи.

— Държим тази работа здраво похлупена. Знаят само посветени.

— Не трябва ли да знаят, че някой иска да ги превърне във виещи възглавници?

— Не, не трябва — каза той и здраво стисна зъби, сякаш за да не каже нещо грубо. Може би щеше да предложи да ги очистим. Но вдигна очи към мен и размисли.

— Можем ли поне да проверим дали някой не липсва? — попитах без голяма надежда.

Чътски заклати глава още преди да съм довършил. Още две капки пот тупнаха отляво и отдясно.

— Не. Не и не, по никакъв начин. Тези момчета винаги са с едно ухо на земята. Някой започва да разпитва за тях и те моментално научават. А не мога да рискувам всичките да избягат като Оскар.

— Как тогава ще намерим доктор Данко?

— Това ти трябва да го измислиш.

— Какво ще кажеш за къщата край Боклучището? — попитах с надежда.

— Деби нареди патрулна кола да минава оттам. Заселило се е някакво семейство. Не — добави той, — залагаме всичко на теб, приятел. Ти трябва да измислиш нещо.