Читать «Декстър: Острието на ножа» онлайн - страница 126

— Добре — каза Чътски. — Трябва да измислим къде се крие Хенкър, и то бързо.

— Кой? — попитах. — Искаш да кажеш доктор Данко?

— Това е името му, да. Хенкър. Мартин Хенкър.

— И трябва да го намерим? — попитах, изпълнен със зловещо предчувствие. В смисъл: защо гледаха мен и казваха „ние“?

Чътски изпръхтя, сякаш мислеше, че се шегувам, и държеше да ми покаже, че го е разбрал. После каза:

— Да, точно така. — Та значи къде смяташ, че е той, приятел?

— Всъщност въобще не съм мислил за това.

— Декстър! — каза Дебора с предупредителен тон.

Чътски се намръщи — наистина доста чудновато изражение без вежди — и попита:

— В какъв смисъл?

— В смисъл че това вече не е мой проблем. Не виждам защо аз или дори ние трябва да го намираме. Той получи каквото искаше, няма ли просто да приключи и да си отиде?

— Тоя майтапи ли се? — обърна се Чътски към Дебора. Ако имаше вежди, сто на сто щяха да са вдигнати.

— Просто не харесва Доукс — отговори Дебора.

— Доукс е от нашите момчета — каза ми Чътски.

— Не от моите обаче — отвърнах.

Чътски поклати глава, после каза:

— Добре де, това е твой проблем. Но ние все пак трябва да го намерим този човек. Цялата тази работа има политически аспект и ще е голяма идиотщина, ако не го пипнем.

— Добре — казах. — Но защо това да е мой проблем? — Изглеждаше ми много разумен въпрос, макар че ако бяхте видели реакцията му, щяхте да си помислите, че искам да гръмна бомба в начално училище.

— Божичко — каза той и поклати глава с подигравателно възхищение. — Ама и тебе си те бива!

— Декстър — каза Дебора. — Погледни ни. — Погледнах ги: Дебора с нейния гипс и Чътски с неговите два чукана. Честно казано, не изглеждаха много свирепо. — Имаме нужда от помощта ти.

— Стига де, Дебора…

— Моля те, Декстър — каза тя. Прекрасно знаеше, че ми е много трудно да й откажа, когато използва тази дума.

— Стига, Дебс — казах. — На вас ви трябва истински герой, човек, който може с ритник да отвори врата и да щурмува с гърмящи пистолети. А аз съм само мекушав чешит от съдебната лаборатория.

Тя стана, дойде при мен и наведе лице към лицето ми.

— Знам какъв си, Декстър — каза меко. — Забрави ли? И знам, че можеш да го направиш. — Сложи ръка на рамото ми и заговори още по-тихо, почти шепнешком. — Кайл има нужда от това, Декс. Трябва да залови Данко. Или вече никога няма да се чувства мъж. Това е важно за мен. Моля те, Декстър!

В края на краищата какво можеш да направиш, когато загърмят големите оръдия? Освен да призовеш запасите си от добра воля и грациозно да развееш бяло знаме.

— Добре, Дебс — казах.

Свободата е толкова крехка — и винаги ти се изплъзва. Забелязали ли сте го?

28.

Колкото и да не ми се искаше, бях дал дума да помогна и затова горкият Предан Декстър незабавно атакува проблема с цялата находчивост и хитрост на могъщия си мозък. Но печалната истина беше, че мозъкът ми май беше изключил. Независимо от цялото прилежание, с което се удрях по клавишите, на екрана не излизаше нищо.