Читать «Декстър: Острието на ножа» онлайн - страница 125

На следващата сутрин, беше събота, станах малко късно и отидох да потичам. След душ и обилна закуска излязох да си купя някои необходими неща — нова ролка широко тиксо, остър като бръснач нож — просто основното. И понеже Мрачният странник се гърчеше и протягаше, за да се разсъни, се отбих в един ресторант за ранен обяд. Изядох една почти половинкилограмова нюйоркска пържола, добре опечена, разбира се, следователно без никакви следи от кръв. След това минах с колата още веднъж покрай Рийкър, за да огледам мястото и на дневна светлина. Рийкър си косеше полянката. Забавих, за да погледна нехайно. Уви, носеше стари гуменки, а не червени ботуши. Беше без риза и изключително мършав, изглеждаше отпуснат и бледен. Нямаше значение — скоро щях да го оцветя.

Беше много удовлетворителен и продуктивен ден. И докато седях спокойно в апартамента, обхванат от добродетелни мисли, звънна телефонът.

— Добър ден — казах в слушалката.

— Ела — каза Дебора. — Трябва да довършим една работа.

— Каква работа?

— Не се прави на луд — каза тя. — Идвай. — И затвори.

Това беше повече от дразнещо. Преди всичко, не знаех за никаква недовършена работа, и второ, не знаех, че съм луд. Чудовище — да, несъмнено, но като цяло много приятно чудовище с добри маниери. И на всичко отгоре начинът, по който ми затвори телефона. Просто си мисли, че щом я чуя, ще затреперя и ще се подчиня. Да й имам нервите. Сестра — не сестра, удар от злодейска ръка — не треперя от никого.

Подчиних се обаче. Изминах краткото разстояние до „Мютини“ за по-дълго от обикновено, тъй като беше събота следобед, а в събота следобед улиците на Гроув гъмжат от безцелно разхождащи се хора. Лъкатушех бавно през тълпата и на моменти ми се искаше да почна да газя тази скитаща орда. Дебора беше развалила отличното ми настроение.

Не го подобри и когато почуках на вратата на сарая в „Мютини“ и тя я отвори с дежурната си гадна физиономия, онази, с която приличаше на ядосана риба.

— Влизай — каза сухо.

Чътски седеше на дивана. Все още не приличаше на британски колонизатор, може би поради липсата на вежди, но поне изглеждаше като че ли е решил да живее, което означаваше, че възродителният проект на Дебора върви добре. На стената до него бе опряна метална патерица, а самият той посръбваше кафе. На масата до него беше сложен поднос с филийки кейк.

— Здрасти, приятел — каза той и размаха чукана си. — Сядай.

Тръшнах се на един британски колониален стол и тутакси опапках две-три резенчета кейк. Чътски ме погледна, сякаш се канеше да възрази, но наистина това беше най, ама най-тъпото, което можеше да направи. В края на краищата бях газил сред месоядни алигатори и бях нападнат от паун, за да го спася, а сега той да ми утрепва съботата за един дявол знае каква гадна дреболия. Заслужавах си цял кейк, ако е въпросът.