Читать «Нощният ловец» онлайн - страница 124

— Но… — изрекох. Само това успях да кажа.

— Прав си — увери ме Брайън. — Много трудно те открих. В този щат са много чевръсти с документите по осиновяването. Аз обаче те намерих, брате. Нали? — Отново ме потупа по ръката — странен жест, който не бях виждал у другиго. Разбира се, не бях виждал и роднина от плът и кръв. Може би потупването по ръката бе нещо, което трябваше да упражня с брат ми и с Дебора… С безпокойство осъзнах, че почти съм забравил Дебора.

Хвърлих поглед към нея — само на три метра, толкова елегантно овързана с тиксото.

— Нищо й няма — каза брат ми. — Не исках да започна без теб.

Сигурно е много странно, но първият смислен въпрос, който успях да задам, беше:

— А откъде знаеше, че ще поискам подобно нещо? — Сигурно прозвуча сякаш наистина съм го искал, а аз всъщност не желаех да изследвам Дебора. Определено не. При това тук беше моят голям брат, готов да се забавлява — несъмнено рядка възможност. По-значим от общите ни родители беше фактът, че той приличаше на мен. — Няма откъде да знаеш. — Гласът ми прозвуча много по-неуверено, отколкото мислех, че е възможно.

— Не зная — отвърна той. — Но си помислих, че ни се предоставя много добър шанс. И двамата сме преживели едно и също. — Усмихна се още по-широко и вдигна пръст. — Травмиращо събитие — чувал ли си този термин? Интересувал ли си се от чудовища като нас?

— Да — казах. — Както и Хари — моят осиновител. Той обаче така и не ми каза какво се е случило.

Брайън махна с ръка към стените на контейнера.

— Ами това се е случило, братче. Циркулярът, летящите късове плът и кости, кръвта… Два дни и половина сме седели в кръв. Цяло чудо е, че изобщо сме оцелели, нали? Човек да вземе направо да повярва в Бог. — Очите му блеснаха и незнайно защо Дебора се сгърчи и изпъшка приглушено. Той не й обърна внимание. — За теб мислеха, че си много малък и ще се възстановиш. Аз просто бях прехвърлил възрастовата граница. Но и двамата преживяхме травмиращо събитие в класическия му вариант. Литературата е единодушна. То ме превърна в това, което съм. Мислех си, че може и с теб да е направило същото.

— Направи го. Съвсем същото.

— Не е ли чудесно? — каза той. — Семейна черта.

Погледнах го. Моят брат. Онзи друг свят. Ако го бях казал на глас, сигурен съм, че щях да заекна. Абсолютно невъзможно ми беше да повярвам, а още по-абсурдно — да отрека ставащото. Той приличаше на мен. Харесваше същите неща. Притежаваше дори отвратителното ми чувство за хумор.

— Аз просто… — Поклатих глава.

— Да — каза той. — Трябва време, за да свикнеш с мисълта, че сме двама, нали?