Читать «Нощният ловец» онлайн - страница 122
Джеф Линдзи
Той обаче много приличаше на мен. По-висок с четири-пет сантиметра може би, с по-широки рамене и гръден кош, който навярно подсказваше дълги часове вдигане на тежести. Това, съчетано с бледнината на лицето му, ме накара да мисля, че сигурно наскоро е излязъл от затвора. Като оставим бледия тен, лицето му много приличаше на моето. Същият нос и скули, същият поглед, който казваше, че лампите светят, но у дома няма никой. Дори косата му се завиваше в полукръг на челото като при мен. Всъщност не беше същият като моя. Не беше съвсем същият като мен, но много приличаше на мен.
— Да — каза той. — В първия момент е малко шокиращо, нали?
— Само малко — отвърнах. — Кой си ти? И защо всичко е толкова… — Не се доизказах, понеже не знаех как да формулирам мислите си.
Той направи физиономия. Физиономия на един много разочарован Декстър.
— О, боже! А аз толкова вярвах, че сам ще се сетиш.
— Дори не знам как се озовах тук. — Поклатих глава.
— Някой друг ли шофираше тази вечер? — Той се усмихна. Настръхнах, а от него се изтръгна механичен кикот, за който дори не си струва да споменавам, че съвършено съвпадаше с гласа на влечуго в мозъка ми. — А даже не е пълнолуние, нали?
— Не е и новолуние обаче — казах. Не кой знае колко остроумно, но някакъв опит все пак, което при дадените обстоятелства си струва да отбележим. Почувствах се почти пиян от съзнанието, че най-после съм в присъствието на някой, който знае. Той не подхвърляше случайни реплики, които в моите очи да изглеждат многозначителни. Той също говореше иносказателно. Той знаеше. За пръв път можех да погледна през огромната пропаст между начина, по който аз виждах нещата, и начина, по който го прави някой друг, и без притеснение да кажа: той е като мен.
Каквото и да беше това, което бях аз, той беше от същия вид.
— Сериозно — казах. — Кой си ти?
Лицето му се разтегна в усмивка, но точно защото тази усмивка толкова много приличаше на моята, виждах, че в нея няма щастие.
— Какво си спомняш отпреди? — попита той. Ехото от този въпрос отскочи в стените на контейнера и почти прихлупи мозъка ми.
27.
„Какво си спомняш отпреди?“ — ме попита Хари навремето.
„Нищо, татко.“
Освен…
Из низшите пластове на мозъка ми се заредиха образи. Мисловни картини — сънища? спомени? — много отчетливи видения или каквото бяха там. И все оттук — от това помещение? Не, невъзможно. Този контейнер едва ли стоеше отдавна на това място, а аз бях сигурен, че никога преди не съм бил тук. Тясното пространство обаче, студеният въздух, който изтичаше от мощния компресор, мъждивата светлина — всичко предизвикваше у мен симфония от усещания, сякаш се връщах у дома. Разбира се, не съм бил в този контейнер, но картините бях толкова ясни, толкова сходни, така съвършено се припокриваха, като оставим…
Премигнах. Някакъв образ трепкаше зад клепачите ми. Затворих ги.
