Читать «Гордост» онлайн - страница 61

Упражнявам новите движения, но сам ми е скучно; по-хубаво е с татко, защото тогава виждам какво разстояние съм преплувал сам, без чужда помощ; океана е толкова голям, че какво е за него моето нещастно цапане; и все пак страшно ми е приятно и аз дори се научих да плюя водата така, както ми показа татко. Сега разбирам какво е искал да ми каже той. По всичко личи, че ще обикна океана за цял живот.

Лори е легнала по корем върху ръцете на татко и той я води, като в същото време и обяснява как да рита с крачета и как да движи ръчичките си. Той я придържа почти нацяло над водата, но от време на време я топва, колкото да се намокри лицето й.

— Отпусни се, Лори, не се боричкай с водата. Слушай какво ти говоря. Ако се отпуснеш, водата самичка те носи. Опитай се да лежиш отгоре, ама съвсем спокойно.

— Първо обещай, че няма да ме пускаш. Обещай, чуваш ли?

— Не се безпокой. Добре, обещавам.

Той я придържа отдолу и лекичко я придвижва, а тя изважда клонестите си ръчички от водата и поклаща крачета. Все отмята косата от очите си, ту с едната ръка, ту с другата. Аз отново се хвърлям да плувам, искам да преброя до десет, преди да стъпя на дъното. Все ме е страх, че ще спусна крак, няма да опипам нищо и тогава ще се удавя.

— Виж, Дики, аз плувам. На шест години и вече плувам.

— Страшна си, ама защо не опиташ без татко. Да видиш, че не е чак толкова просто.

Още недовършил думите си и вече се мразя. Сигурно ревнувам, ревнувам за нищо. Татко ме стрелка с поглед и на лицето му е изписано нещо от предишната тъга.

— Хайде сега и двамата при мама на пясъка. Устните ви посиняха. Аз ще поплувам малко сам, а пък вие ще наглеждате мама.

Татко тръгна да влиза навътре, върви бавно и току се обръща назад, за да провери дали вече сме излезли на пясъка. Аз оставам на брега за да го погледам. Той се гмурва под една вълна и като че ли изчезва, после пак се появява, с отривист силен замах ръцете му порят водата, също като че ли лети. Знам, че никога няма да се науча да плувам като него. Хич не го е грижа има ли дъно, няма ли. Цепи напред.

— По дяволите, Кетълсън, какво говориш? Какво значи това „напускам“? Не можеш да напуснеш току-тъй; ти си най-добрият ни отговорник на цех.

— Четирма от ония са връчили на едно от децата ми ето това, мистър Фабрицио. Ето, погледнете! И не забравяйте, че аз имам семейство. Намерете си някой младок без семейство за тази работа. Жена ми ще полудее, пък и аз такива рискове чак не поемам.

— Мамка им! Мръсни копелдаци! Защо им се плашиш бе, Кетълсън? Защо им се връзваш на номерата? Няма да ти пипнат децата, слушай какво ти говоря. Просто блъфират, ако мине. Знам ги аз тия лекета.

— Не съм сигурен, мистър Фабрицио. На два пъти, като ме пребиха, хич не блъфираха; а сега и Джим Морис ще трябва да лежи цял месец в болница и още три след това да си стои в къщи с този крак, дето му го счупиха.

— Кетълсън, ти за това нямай грижата. Ние ще направим за Морис каквото е необходимо, няма да го оставим така — за болничната такса, за семейството му, за всичко ще се погрижим.

— Не ме разбирайте погрешно, мистър Фабрицио. Не напускам профсъюза или нещо такова. Аз съм се борил за този профсъюз, но при това положение на нещата отговорник на цеха не мога да остана. Ето това е всичко.

— Не, Кетълсън, няма да стане. Та нали те точно това искат. Това ще означава едно на нула за тях. А твоите хора веднага ще си помислят, че си ги предал.

— Но вие трябва да ме разберете, мистър Фабрицио. Става въпрос за моето семейство! За моите деца! На тези убийци от нищо не им пука — деца, жена, к’во да е — само пари да лапат. На такава цена — не!

— А твойте хора, за тях не помисли ли? Какво ще правят без теб? Знаеш, че за всичко все теб слушат, все теб гледат, а сега изведнъж какво ще стане, като разберат, че си ги предал, че си ги изоставил, а, Кетълсън?

— Може би ще се наложи да напусна работа, да напусна „Джей Ай“. Не съм вързан нито за „Джей Ай“, нито за профсъюза. Ще започна другаде. Чувам, че Уестингхаус набира работници.

— Кетълсън, работа не се намира чак толкова лесно, колкото си мислиш. Пък и такова нещо не се забравя току-тъй. Помисли си. Помисли и за семейството си, разбира се. Тази смрад ще се измирише, и тогава с твойте единайсет години трудов стаж, с пенсиите и медицинското осигуряване, за които се борим, ти ще можеш да си клатиш краката до края на живота си, Кетълсън. А ако напуснеш, освен дето ще излезеш предател в очите на твоите хора, ще излезеш предател и спрямо семейството си, и спрямо самия себе си. Помни това, Кетълсън!

— Ако ставаше въпрос само за мен…

— Слушай к’во ще ти кажа, Кетълсън. Знам със сигурност, че компанията те гласи за началник. Това е, което и ние искаме — един профсъюзен отговорник на цеха да стане завеждащ. Такова нещо ще укрепи профсъюза и ще даде пример, на по-младите. Но това между нас да си остане, въпреки, че бог ми е свидетел, не лъжа. А сега ако напуснеш като профсъюзен, а после те направят началник-цех, накъде ще избие цялата работа, а? Момчетата веднага ще рекат, че си се изметнал, че си станал човек на компанията. Тогава животът ти и петак няма да струва, Кетълсън. Помисли си и за това.

— И за това съм мислил, но не мога да рискувам, щом става дума за децата ми. Цехов, началник, каквото щеш още, цялата тази работа не струва пукната пара, ако децата ми ще пострадат.

— Чуй ме, Кетълсън, ти сега си изплашен и въобще не можеш да мислиш. Вземи си малко отпуск. Ще направя така, че да ти дадат една седмица, и то още сега. Не се безпокой, аз ще го уредя, при това платен отпуск; дай възможност на разгорещената ти тиква да се поохлади. Изчезни за известно време. После като се върнеш, ела тук при мен и пак ще си поговорим. Сега дай да видим първо отпуската.