Читать «Гордост» онлайн - страница 59

Както си разтребва масата, мама изведнъж се спира и слага ръце на кръста.

— Къде си се разбързал, Дик? Защо не се отпуснеш за малко? Първо отдъхни и тогава.

— Точно това и ще направя, гълъбче, ще се отпусна в онзи кадифен лазурен океан. Който ще идва с мене, да заповяда след минутка.

И излезе от стаята. Аз вече измъквам ризата през главата си и грабвам банския. Обръщам се гърбом към мама и Лоръл и светкавично го нахлузвам. Изглежда, съм се издължил от лятото насам, защото презрамките ми са страшно опънати и ме стягат.

Като се обръщам, виждам, че мама и Лоръл също са почти готови. Мама е облякла банския си, но казва, че няма да се мокри. Не знам защо, но тя се бои от водата, независимо дали тази вода е океан, езеро или пък басейнът „Мортън“.

— Сгъни си дрехите, Дики. Щом ще живеем в една стая, трябва да се научиш да поддържаш ред, а не да подмяташ дрехите си, където ти падне.

Лоръл вече сгъва дрехите си и сама ги слага в определеното й чекмедже. Тя си бе такава дори вкъщи. Сигурно е неприятно за родителите, когато имат момче; аз никога не се и сещам да си прибирам дрехите, а и да се сетя, забравям, още преди да се захвана.

Настанявам Канибал в сандъчето й. На нея като че ли й харесва там; много често, като й се доспи, сама си влиза. Ако питате мен, тя и капака би си затворила сама, стига да можеше, защото така се чувства по̀ на сигурно.

— Мамо, може ли да взема и Канибал?

— Какво? С котка на плажа? Ами, знам ли, по-добре питай баща си.

И тъкмо в този миг татко влиза в стаята. Преметнал е дрехите си през едната ръка и хавлията през другата. Мокър е и от косата му капе вода, като че ли вече се е изкъпал в океана, но аз знам, че това е от душа. Сложил е банския си с голямото „К“, което мама е пришила на всичките ни бански костюми. Ние всички имаме черни костюми с голямо бяло „К“. Мама казва, че това е, за да може да ни открива по претъпканите плажове или басейни, но аз си мисля, че това има повече общо с нейната представа за задружно семейство. То съвпада и с моята представа за задружно семейство. Знам, че ми е много приятно да се нося с това огромно пришито на банския ми „К“. Така семейството ми прилича на университетски футболен отбор.

Татко не влиза в стаята, а само поставя дрехите си върху стола до вратата. Отвръща ми, че ако толкова държа, мога да взема Канибал с мен. Ключовете са у мама и тя заключва след нас. Ето, сега ще се спуснем по малката уличка и наистина ще видим океана. Толкова отдавна не съм го виждал, че почти не си го спомням вече. Помня само, че е голям. Лоръл пък казва, че въобще не си го спомня.

Когато прекарвахме летата на Лонг Айланд във Филаделфия, и двамата сме виждали океана, но там винаги имаше повече хора, отколкото вода. Ходили сме и на басейна „Мортън“ — само в дни на нетърпима жега, разбира се, — но и там е същото: човек до човек, пък на всичкото отгоре е и скъпо; Лонг Айланд поне е безплатен.

Татко е прегърнал мама през раменете. Тя е хванала Лоръл за ръка, а аз вървя отзад с пешкир в едната ръка и с Канибал в другата. Как ли има да се диви това мъниче Канибал, като се изправи срещу океана. Обзалагам се, че плажът ще й се стори като огромен пясъчник. А това май не е много хубаво.