Читать «Гордост» онлайн - страница 23

— Е, Кетълсън, какво трябва да ми кажеш?

— Съжалявам, сестро. Без да искам. Не знам какво ми беше станало.

— Ако питаш мен, сам дяволът те е накарал да извършиш това кощунство, Кетълсън. На твое място щях да остана в Параклиса цяла сутрин, за да се моля.

Отец Ланши стои съвсем наблизо зад мен.

— Това е добро хрумване, сестро. Освен това той не бива да участва в богослужение, докато не се уверим, че напълно се е пречистил. Е, момче, какво ще кажеш на това?

— Добре, отче.

Следващата неделя трябваше да участвам в литургията от девет часа. Това е литургията, на която ходят всички мои съученици — момичетата сядат отляво на централната пътека, момчетата — отдясно, най-малките хлапета са най-отпред, а осмите класове — най-отзад. Родителите ми също ще дойдат, за да ме видят. Сега как да им кажа такова нещо? Как да им призная, че от мен са прогонвали дявола? Работата е, че аз дори не се чувствам отмалял, което значи, че дяволът си е още в мен.

Отец Ланши и сестра Анастейзия ме оставят сам в параклиса цяла сутрин. Трябва да кажа пет молитви и акатисти, а когато ги свърша, да продължа да повтарям „Исусе мой, смили се над мене, Исусе мой, смили се над мене“. Отец Ланши ми дава собствената си молитвена броеница. Тя има малки черни дървени зърна. Целува разпятието й преди да ми я заеме. Щом бие звънецът за обяд, съм свободен да си вървя вкъщи.

Сестра Анастейзия не казва на никого, поне на никого от децата, че от мен са прогонвали дявола. Аз също не казах на никого, нито дори на Лоръл. Тя е много малка, за да разбере. Надявам се, Бог знае, че не е нарочно, ако това има значение. Той сигурно знае, че не мога да понасям метален вкус в устата си; сестрите ни казват, че Бог знае всичко, дори неща, които ние самите не знаем за себе си. След училище върнах броеницата на отец Ланши. Много се надявах все пак да ми разреши да се явя в групата на министрантите в девет часа в неделя, но той не отвори и дума за това.

В неделя, когато трябваше да съм в черквата, аз пак се промъкнах в гаража на мистър Хардинг и там намерих котенцата.

По улицата в нашия квартал има какви ли не бездомни котки и цели глутници кучета. Хлапетата от нашата улица са ужасно жестоки с котетата. Виж, кучетата не ги закачат чак толкова, защото някои от тях хапят. Докато котетата най-много да избягат. Все си мислех, че бездомните котки имат по-къси крака от останалите, но краката им само изглеждат по-къси, защото стоят вечно приклекнали и готови за скок в случай, че някой ги приближи. И като стоят така, отзад на врата им и при задницата им, в края на двата бута, се образуват хлътвания. Когато котето е така готово за скок, няма начин да не ти избяга.

Но Били О’Конъл ми показа как се лови котка — просто не трябва да се отказваш от гонитбата. Те са много бързи, но и бързо се изморяват. Може би защото не си дояждат, нали все с боклуци се хранят. Но едно е сигурно: хукне ли след някоя котка, Били винаги ще я сгащи. Като се измори, котката обикновено се шмугна в някой празен гараж и тогава Били затваря вратата след себе си и я хваща натясно в някой ъгъл.