Читать «Гордост» онлайн - страница 25

Веднъж счупих един от прозорците на мистър Коглин с камък. Той обаче ме спипа и право у дома. Тогава бях шест-седемгодишен. Татко успокои мистър Коглин, че ние ще се погрижим за прозореца му. Беше много ядосан, но не се развика по мен, нищо не ми каза. Същата събота обаче ме изпрати да отида да взема размерите на прозореца на мистър Коглин с дърводелски метър. После тръгнахме заедно към железарския магазин и там той отряза едно парче според размерите. Стъклото, маджунът и малките пирончета струваха трийсет и два цента. След това отидохме в къщата на мистър Коглин и поставихме стъклото. През цялото това време татко дума не обели, само ми показа как се закрепва стъкло и след като закова малките пирончета, накара ме да сложа маджуна. Не е лесно да го направиш както трябва. Цели два часа си играх, докато стане гладък и равен, както татко го искаше. Когато свърших, вече ревях на глас с все сила. Татко прибра инструментите, хвана ме за ръка и ме поведе към къщи.

— Дики, едно нещо искам да знаеш. Всеки глупак може да счупи прозорец, но малко са онези, дето ще умеят да го поправят.

А другата миризма, която ме удари на влизане в гаража, бе миризмата на онзи газ, с която мистър Хардинг се уби. Това е миризма, която бавно се измирисва. Вратата беше отворена, така че пристъпих напред, ама само на педя. Страх ме беше да влизам навътре в тоя гараж. Не че вярвам в духове, но отец Ланши може да е прав за дяволите.

Стоя си там, припомням си точно как изглеждаше мистър Хардинг и се опитвам да не мисля за мама и татко, които сега се мъчат да ме открият сред министрантите, когато, не щеш ли, нещо се размърда в отсрещния край на гаража, нещо омотано в парцали от стари дрехи. Отмествам се встрани, за да видя по-добре, и протягам шия напред. И зървам една зеленоока котка — очите й блещукат в тъмнината и са също като мамините.

Приклекнала е, така както правят котките, когато се канят да хукнат. Заковала е очите си върху мене и не мигва, а аз гледам да видя дали е ударена или нещо от тоя род. Често, като ги блъсне кола, котките се спират в някой гараж, за да си умрат на спокойствие, но тази тук ми изглежда добре, доколкото може да бъде добре една бездомна котка.

И тъкмо да се изнижа заднишком, тя профучава край мен, издрасква нагоре по вътрешната страна на гаражната врата и изскача през счупения прозорец. Оставил съм вратата отворена, така че не разбирам защо трябваше да се хвърля през прозореца.

Изскача така шеметно, че ме стряска и аз се прилепвам до другото крило на вратата, което е затворено. Тези гаражи имат двукрили врати, като всяко крило представлява обикновена врата, а не се люлее както двукрилите портали в кината.

И тъкмо да изляза, чувам някакви звукове оттам, където се беше скрила котката. Веднага разбирам какви са тия звукове и ми се приисква да надникна. Приближавам се на пръсти и гледам пет новородени котенца, замотани сред парцалите. Толкова ситни, че още не са прогледнали и въобще не могат да стоят на крачетата си. Протягам ръка и ги вдигам едно по едно. Майката беше с тигърска окраска, с типичен цвят на бездомница — нещо средно между зелено сивкаво и черно. Две от малките приличат на нея. Третото е черно и бяло, едно друго е чисто черно и петото е кафеникаво на еднакво черни ивици. Това, последното, ми изглежда доста странно, защото няма опашка, а на такова бебе кой ще вземе да му гори опашката. Не мога да си спомня дали майката имаше опашка, или не, но май че си имаше. Сигурно бащата е бил някой котарак с изгорена опашка и това малкото я е наследило. Самото то е такова едно тъмнокафяво, сякаш цялото е горяло. Може би това коте е дявол и иде направо от АДА. Поиграх си с котенцата, погалих ги и реших да видя какво мога да направя, за да не умрат. Повечето улични котки стават жертва на кучета, момчета и на други котки. А и храната в боклукчийските кофи съвсем не стига за всички.