Читать «Гордост» онлайн - страница 20

Не ми се ще да лъжа. Особено калугерка, пък била тя и сестра Анастейзия.

— Мислех си какво ли е да си умрял, сестро.

Тя ме зяпна, а в очилата й засвяткват концентрични кръгове.

В класа — муха да бръмне, ще се чуе.

— Момче, какво по-точно искаш да кажеш с това?

— Не зная, сестро. Затова си мислех: как ли се чувства човек, когато е умрял.

— Ако беше внимавал в уроците си по вероучение, щеше да знаеш как се чувства. Човек отива или при Господа Бога в Рая, или в Чистилището да се бъхти за спасението си, или в Ада да гори във вечни мъки.

Тя млъква и обгръща с поглед целия клас.

— А що се отнася до тебе, Кетълсън, аз мисля, че вече знам по кой път си тръгнал ти.

Аз стоя изправен. Какво да кажа? Чудя се само дали има такава разлика между това, което сестрата току-що ми рече, и това да викнеш на някого: „Проклет да си!“

— Кетълсън, смятам, че заради доброто на собствената ти душа трябва да дойдеш тук отпред, да целунеш разпятието и да поискаш прошка от Господа Бога.

И тя пак ми сочи с пръст мястото пред черната дъска. Всичките ни училищни стаи имат изжулени до бяло дъсчени подове. А дъските са наредени по дължина. Аз излизам отпред с наведена глава, като гледам да стъпвам през дъска, и се опитвам да не плача. Когато стигам до сестрата, удря ме миризма на калугерка — комбинация като от бебешка пудра и гладени дрехи. Сестрата ме блъсва на колене и ми бутва огромното си разпятие, което виси от кръста й на огромна броеница. В нашето училище всички калугерки имат такива огромни молитвени броеници на кръста си. На по-слабите броениците стигат чак до земята, но на сестра Анастейзия й стига точно под корема, там, където е и лицето ми, когато съм на колене. Целувам разпятието и си обърсвам устата. После се изплювам на пода.

Това е нещо, което правя машинално; не от погнуса или презрение. Вкусът на метал в устата ми винаги ме кара да се изплюя. Като работим с татко, той държи гвоздеите в устата си, за да са му подръка, но когато аз се опитам да направя като него, целият се олигавям и непрекъснато трябва да ги вадя, за да се изплюя. Същото е и със свирките — сложа ли нещо метално в устата си, цялата се напълва със слюнка. А освен това толкова съм притеснен, че въобще не мисли.

Сестра Анастейзия ме сграбчва за косата и ме изправя на крака. Повлича ме навън, но аз съм толкова изплашен, че въобще не я чувам какво приказва, освен дето вика, че отиваме право при отец Ланши, защото съм извършил кощунство, като съм плюл по разпятието и по една калугерка. Според нея това било чисто кощунство. Аз се опитвам да не пищя, да не плача, но тя така извива и скубе косата ми, сякаш из корените ще я изтръгва.

За да стигнем дома на енорийския пастор, трябва да прекосим училищния двор. Заставаме пред вратата и тя натиска звънеца. Докато икономът отвори, и двамата мълчим.

Най-накрая самият отец Ланши се появява на прага и казва на сестрата да пусне перчема ми. Отец Ланши е млад и нисък, с късо подстригана къдрава коса. Той е човекът, при когото ни водят, когато въпросът е толкова важен, че игуменката не може самичка да вземе решение. Сестра Анастейзия му разправя какво се е случило, но разбира се така, както е според нея.