Читать «Гордост» онлайн - страница 18

Тези мастилници са ни за часовете, в които пишем с мастило. Забранено ни е да използваме автоматични писалки и трябва да скрибуцаме само с онези ужасни перодръжки, дето ги продават по книжарниците. Те представляват дървена пръчица и едно островърхо перо, което се мушка в специално гнездо в удебеления край на пръчицата. В повечето часове по писане се упражняваме по системата „плъзгаща се длан“. От време на време пишем и цели съчинения с тези ужасни перодръжки и тогава пак трябва да следваме системата „плъзгаща се длан“ и в никакъв случай да не вдигаме ръката си от тетрадката.

Аз не мога да напиша съчинение, без да го опръскам с мастилени петна. Перата на тези перодръжки са много остри и са срязани по средата на две тъпички части, които стоят плътно една до друга, а където свършва този разделящ ги прорез, има дупчица, в която се задържа мастилото и оттам то се стича надолу между двете половини на писеца. Моят писец винаги задира в хартията и опръсква цялата страница; друг път пък цялото мастило от писеца изтича изведнъж и прави голямо мокро мастилено петно.

Системата „плъзгаща се длан“ се състои в това да изписваш страница след страница с полегати чертички и кръгчета между редовете и ако го правиш както трябва, получава се нещо като тунел, през който можеш да погледнеш, но аз никога не успявам да го направя както трябва. Ръката трябва да се движи само от китката, перодръжката леко да почива между пръстите, а кутрето плавно да се плъзга по хартията, като по този начин хем имаш опора, хем движението на писеца е гладко и отмерено.

Но аз не пиша така. Аз стискам перодръжката до посиняване и си движа пръстите, вместо да плъзгам дланта по листа, както е правилно. Измислил съм си един начин за тази „плъзгаща се длан“, но само когато никой не ме гледа. Накланям листа на една страна, изписвам чертичките и кръгчетата между редовете и тогава почти се получава, но не може да се каже, че това е системата „плъзгаща се длан“, защото аз въобще не плъзгам дланта си.

А най-лошото от всичко е, когато топиш тези остри писци в мастилницата. Те така стържат в дъното й, че космите по врата ми настръхват и ушите ми запищяват. Всички момчета в класа нарочно стържат с писците по дъното на мастилницата си, но пък те владеят дланната система.

Забранено ни е да си отваряме чиновете, без да е наредила калугерката. Тя обикновено казва така: „А сега си отворете чиновете и извадете букварите“, или учебниците по гражданско право, или нещо друго. И това е един от най-интересните моменти през целия учебен ден. Поне окото ти може да се спре на нещо ново — вътрешността на чина. Един от моите начини да се отплесвам е, като се опитам да си спомня всичко, което се намира вътре в чина и при това точно къде се намира. Искам поне веднъж да успея да си представя всичко и като отворя чина след това, да видя нещата точно така, както съм си ги представил.

Тази сутрин в часа по вероучение изневиделица една гъба ме прасна право по челото. Гъбата от черната дъска, разбира се. Тя е мека и от нея не боли, но е пълна с тебеширен прах, който като облак покри лицето ми. Целият клас взе да хихика, а някои дори се изкискаха на глас. Сестра Анастейзия, която е една дебела калугерка, се изправи зад катедрата в тъмносиньото си одеяние с бял нагръдник.