Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 40

- Нещо е станало у нас - разтрепери се неочаквано Оги. - С мама ли?

- Леля Мария е в болница - изведнъж каза Никола.

Оги едва сега се събуди, рязко се извъртя и тръгна по улицата в противоположната посока.

- Къде? - настигна го приятелят му и дори го хвана под рамото.

- В болницата...

- Не - категорично го отряза Никола. - Първо искам да видиш друго... - и повлачи художника към родния му дом.

Когато се изправиха пред къщата, Оги дълго мълча и наблюдава последиците от пожара - обгорелите рамки на прозореца, опасани с полицейски ленти, опушената в нюансите на сивото мазилка, зейналата тъмнина от вътрешността. Огънят бе наръфал дома му и като преситено куче се бе оттеглил.

Вдигна глава нагоре и му се стори, че редиците от млечнокафяви керемиди се разтеглиха настрани в плах опит за усмивка. Не им отговори. Погледът му се сведе надолу към пейката, където черен парцал бе нагърчен от огъня. Той се приближи и позна в черното петно остатъците от някогашния костюм на баща си. Но нали го беше дал на Гого Хисарски?

- Мама на пейката ли беше? - без да се обръща, попита Оги.

- Да.

- На кого не му харесва „Семейната тайна“? - прошепна художникът и продължи да наблюдава образа пред него.

Не, това не е неговата композиция, а някаква зловеща пародия за любовта между родителите му. Черната бездна отвътре символизира края на огненото щастие. Любовта изчезва, щом огънят излезе извън контрол. Домът се сгърчва от мрачна болка, когато единият си отиде... Остава само мирисът на дим, за да подклажда болката с тъмносивите си тонове...

А може би някой иска да го върне в реалността - майка му е самотна в този свят, а от баща му е останал само този тлеещ, черен костюм. Прекалено графично, безкрайно тъжно и безнадеждно...

- И ти беше тук - прекъсна мислите му Никола, като внимателно проследи изражението на приятеля си.

- Не помня - мъчително изрече Оги.

- Тогава стягай куфара си за затвора!

- Защо? - недоумяващо го погледна художникът.

37

Еми Месиянска се протегна и закачи с ръка нощната лампа, която падна с трясък на земята. Тя се надигна от леглото и ахна, а после сложи ръка на устата си, за да не закрещи от ужас.

Нямаше съмнение - някой я беше отвлякъл. Огледа се - щорите на прозорците бяха спуснати и в стаята бе мрачно като в готическо подземие. И щом е гола, явно похитителят я обладал. Разгледа китките на ръцете си - нямаше белези от връзване, но мускулите на краката я боляха, сякаш я налазва есенен грип.

Еми стана рязко, изчака да отмине световъртежа и на пода съзря разхвърляни дрехите си. Бързо се облече, намери чантата си върху стола, извади телефона, но се поколеба дали да звънне на сто и дванадесет. Щом похитителят е оставил нещата й, значи няма намерение да я задържи насила тук. Защо? Не му ли е допаднала? Първо да избяга, а после ще мисли защо е зарязана насред... леглото.

Тя се приближи на пръсти до вратата, ослуша се и едва тогава отвори. Подаде леко глава и видя отсреща входната врата. Този път се спусна на бегом, дръпна с все сила дръжката, която остана в ръцете й. Обърна се рязко назад, но не видя преследвач. Хвърли бравата и хукна надолу по стълбите.