Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 39

- Това е доказателство - каза комисарят.

- Може ли и аз... - плахо попита Иван Тодорин и протегна ръка към младия полицай.

Радо погледна шефа си, който само кимна с глава, и показа предсмъртната бележка на Тодор Тодорин на сина му.

- Нищо не разбирам - погледна ги учудено мъжът. - А вие?

Не му отговориха.

36

Никола Угаров се отчая - нямаше никакъв шанс да изрита тази дебелогъзка от леглото си. Сам си е виновен, щом снощи мислеше с оная си работа... Добре, че родителите му живееха на вилата. Заряза жената и излезе на улицата.

Навън ръмеше, но не беше студено. Отляво се носеше миризмата на дим и Никола рязко се обърна в тази посока.. Една съседка бе поставила огромна тава върху огнището и до него достигна ароматът на дюлево сладко. Контролиран огън, помисли си пожарникарят и замалко да изрече гласно: „Вече съм професионално деформиран“. Навсякъде му се привиждаха пожари, дори когато някой палеше цигарата си. А как огънят се отразява върху чувствителната психика на приятеля му, дори не му се мислеше...

Когато отвори вратата на ателието, Оги само се размърда.

- Ставай! - извика Никола и дръпна завивката. - Оги, ставай вече!

Художникът отново се размърда, но не отвори очи. Никола го хвана за раменете и го разтърси. Оги отвори очи и прошепна:

- Спи ми се.

- И на,мен ми се спи - ядно изрече пожарникарят, огледа се, грабна бутилката с вода и изля малко от нея върху главата на приятеля си.

Оги се надигна, разтърка очи и попита:

- Колко е часът?

- Бързаш ли за някъде? - повиши глас Никола. - От вчера си безработен. Не помниш ли?

- Помня - изправи се Оги. - Но сега трябва да рисувам... Снощи сънувах „Семейната тайна“...

- Каква е тя?

- Нищо не разбираш...

Оги стана, олюлявайки се, и излезе на двора. Дълго плиска лицето си, за да може студената вода да заличи пораженията от съня върху съзнанието му. Никола се бе подпрял на вратата и мълчаливо наблюдаваше действията на приятеля си.

- Има ли кафе? - попита художникът.

- Сега ще ти направя - смили се над него пожарникарят и влезе вътре.

След малко Оги го последва, седна на дивана, запали цигара, но бързо я угаси.

- Скапан съм - прошепна той. - Главата ми е пълна с пясък... Скърца и ми пречи да мисля...

- Много дивя снощи, затова - подхвърли Никола.

- Какво съм направил? - вяло попита той и се огледа.

- Нищо ли не помниш?

Художникът само поклати глава. Никола отля в чашата кафе, подаде я на Оги и каза:

- Да вървим тогава!

- Чакай да се съвзема - примоли се Оги.

- Вземи кафето и да вървим! - Пожарникарят хвана за рамото Оги и го изправи.

Излязоха навън, като Оги се спираше по пътя и отпиваше по глътка кафе. Никола се изнерви и каза:

- По-бързо!

Приятелят му го погледна недоумяващо, допи кафето и остави керамичната чаша до чешмата. Никола вече бе отворил дворната порта и дори подбутна Оги, за да излезе но-бързо на улицата.

- Ще дойдеш на себе си само след стотина крачки -промърмори пожарникарят.