Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 37

- Слава богу, не! - отговори бързо пожарникарят. - Приятелят ми спи, а майка му я откараха в болницата

- Пострадала ли е?

- От огъня - не. Но явно е в шок, не реагира изобщо.

- Как е станал пожарът?

- Не знам още - отвърна Никола. - Изключихме електрозахранването... Утре ще имам яснота по въпроса.

- Откъде е започнал пожарът? - продължи Мишената.

- От кухнята, но не е обхванал другите стаи. Изобщо... започна Никола, но махна с ръка и не продължи.

- Притеснява ли те нещо?

- Не знам - отвърна пожарникарят. - Но откакто Оги се увлече по огъня, все стават пожари наоколо...

- Оги?

- Евлоги Аладжов, моят приятел. Не го ли помниш?

- Това неговият дом ли е? - отвърна му с въпрос комисарят.

- Да.

- А той къде е? - продължи с въпросите Мишената.

- Смъртнопиян спи в ателието си.

- Пироман ли е?

- Не - веднага отрече Никола. - Просто рисува огнени картини. Откакто видя...

- Горящия човек на „Боаза“ - довърши комисарят.

- Да.

- А знаеш ли, че са го видели да бяга от училището след пожара в директорския кабинет? - Сега Мишената погледна пожарникаря право в очите.

- Не е въможно! - изненада се той.

- Има свидетели - натъртено произнесе Донов.

- Аз му казах за пожара, а той вече... - не довърши отново пожарникарят, но се замисли.

- Какво? - наостри слух Мишената.

- Няма значение - махна с ръка Никола Угаров.

35

Радо отвори с крак вратата на кабинета, защото носеше четири кафета.

- Закъсняваш, юнако! - бодро изрече Мишената.

Младият полицай постави внимателно кафетата върху бюрото, погледна към часовника, който наближаваше седем, а после преброи върху бюрото на комисаря четири празни чашки от кафе.

- Тук ли спа тази нощ? - попита той шефа си.

- В службата никога не спя - изломоти Мишената, а после припряно продължи: - Имаме много задачи и един заподозрян.

Радо се замисли за миг, преди да отговори:

- За Евлоги Аладжов ли намекваш?

- Умник отбеляза комисарят и грабна първата чашка.

- Защото няколко сополанковци са го видели да подтичва?

- Не само...

- Събитие, за което да не знам? - досети се младият мъж.

- Тази нощ горя домът на Аладжов - произнесе комисарят и зачака реакцията на колегата си.

- Художник-пироман?

- Никола Угаров му е приятел - продължи Донов и се пресегна към втората чашка. - Художникът бил обсебен от огъня...

- И драска клечката, където свари? - недоверчиво го погледна Радо. - Дори на родния си дом?

- Бил е пиян.

- Разпита ли го?

- Тази нощ е бил „смъртнопиян“, цитирам Угаров - изрече комисарят. - До икиндия няма да се събуди.

- Откъде ще започнем тогава?

- От къщата на Тодорини - каза Мишената и глътна наведнъж последното кафе. - Не забравяй, че всичко започна от "Боаза"!

- Случаите не са свързани.

- Не бъди толкова сигурен!

- При „Боаза“ Аладжов е само случаен свидетел, който слиза от автобуса...

- А ако изобщо не е пътувал с него? - извъртя се към колегата си Мишената.

- Не сме проверили - досети се Радо.

- Пропуск - изръмжа комисарят и стана.

След десетина минути пристигнаха на търсения адрес. Къщата на Тодорини бе едноетажна постройка от шестдесетте години на миналия век в централната част на града. Изглеждаше доста занемарена - боята по прозорците се лющеше, поцинкованите улуци бяха покрити с мъх, а желязната врата бе ръждясала. Едва след като Мишената задържа пръста си върху звънеца, Иван Тодорин се появи сънен на вратата и им направи жест с ръка да влизат.