Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 136

- А ако Евлоги Аладжов е бил вътре? - сети се Донов. - Викай екипите!

Върнаха се по същия път, като Радо и Мишената едновременно говореха по телефоните си.

- Защо ни е доктор Моренов? - попита младият полицай, когато седнаха в пикапа.

- За всеки случай - уклончиво отговори Мишената.

Едва тогава потеглиха към „Боаза“.

- По-бързо! - нервно извика Мишената.

- Пикапът не вдига повече...

- Каза ли им да не включват сирените?

- Да.

- Да изгасят светлините, още преди да спрат?

- Да, да, да - също нервно отговори партньорът му. - Казах им да се придвижват бавно в тъмното и да чакат сигналната ракета.

- Ще се пръсна! - призна си Мишената. - Ако не успеем, ще освети отново небето!

- Чукай на дърво! - каза младият мъж, а после усети болка по главата от свитите пръсти на партньора си и дори се дръпна настрани.

- Няма подходящо дърво - изрече комисарят вместо оправдание.

- Да беше пробвал на своята глава - ядоса се младият мъж.

- Не е толкова яка, юнако!

Известно време мълчаха, докато Радо умело шофираше в нощта. Мишената наруши мълчанието с думите:

- Откъде е изпратено писмото до Еми?

- От пощата на Аладжов.

- Това е ясно - измърмори Мишената. - Но къде си крие компютъра?

- Щом цяла седмица не е излизал от ателието - допълни колегата му.

123

 Кръстът е надвесен над него, защото го гледа от нисък хоризонт. Изглежда огромен и тъмен. Прозирното лунно сияние не успява да заличи усещането за графичност на образа, а това го дразни. Трябва да се изправи, за да усети реалната височина на кръста, но не може дори да раздвижи вкочанените си крака. Не му харесва образа и затова притваря очи. Усеща влага между пръстите си от стръкчетата трева, пиещи жадно от нощната роса. В далечината от време на време проблясват жълти и червени пламъчета, придружавани от глух шум, който нарушава тишината на космическия мрак. А това му пречи да пристъпи прага на небитието...

Груба сила го изтръгва от земята, носи го, кръстът се приближава и става още по-огромен, но той не се страхува от него. Прилепва се към грубата материя и чувства, че се слива с нея. Изтръпва от възбуда, нетърпелив да види искрата, която ще постави началото на пътя му към висините.

Има нещо, което липсва, за да бъде композицията съвършена - Акварелното момиче го няма. Не я вижда в мрака, защото Рая остана застинала сред белотата на болката. Само нейната усмивка може да го издърпа отново в светлината на деня. После си спомня за Другото си Аз и разбира, че връщането назад е невъзможно.

Дели го само миг от огненото разпятие... А след краят на огъня възкресението е само илюзия... Поне за него...

124

 Пристигнаха първи. Радо паркира пикапа в сянката на високите храсти откъм шосето, като остави габаритите пуснати, за да не предизвикат евентуален сблъсък на завоя. Отвори багажника, за се преобуе, но шефът изсъска:

- Няма време. Всеки момент може да грейне небето!

- Да повторим набързо, а?

- Аз ще мина от ниското нагоре по хълма... - припомни му комисарят.

- Директно ли ще атакуваш?

- Важното е да не лумне огън!

- Добре. Тогава аз ще мина откъм лявата страна и ще чакам в гората - каза Радо.