Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 137

- Къде точно? - нервно го попита шефът му.

- Около дървото, където намерихме фасовете.

- Когато пусна сигналната ракета, ще се ориентираш лесно - припомни му Мишената.

- Ако ти не го хванеш...

- Ще можеш поне да видиш накъде ще побегне - поясни комисарят.

- Важното е колегите да пристигнат навреме - каза партньорът му.

Двамата се разделиха. Радо мина направо през шубрака към пресъхналото корито на потока, а после пое нагоре към гората. Мишената се върна петдесетина метра назад по шосето и едва тогава слезе в ниското.

Луната приличаше на вкусна палачинка, но на него не му беше до ядене. Все пак светлината й бе достатъчна, за да се види, че на заобления хълм се е появило ново, кръстато дърво. Около него не се виждаха хора, което беше сигурен знак, че не са закъснели.

Комисарят започна бавно да се изкачва по пътечката, направена при предишния случай от пожарникарите. Ослушваше се, но тишината не бе нарушавана дори от крясък на нощна птица. Откъм шосето не се дочуваше обичайния шум на преминаващи автомобили. Май беше оглушал. Луната се скри зад облак и му се стори, че пропада в нощния вакуум. Наближи върха на хълма и залегна. Сега трябваше да вземе най-трудното решение да се спусне в тъмното напред с надеждата да се стовари върху престъпника, или да чака помощта на колегите си. Ами ако закъснеят? Само след миг можеше да лумне огънят. А ако той не успее? Представи си сълзите на Малката и Голямата Мария, а той нямаше да бъде при тях, за да ги изтрие. Колебаеше се...

Тогава чу зад себе си резки спирачки от автомобил, тряскане на врати и един познат глас се провикна към баира с пълна сила:

- Оги, не го прави! Не се погубвай! Винаги има надежда!

Мишената се закани, че ако оцелее тази нощ, със сигурност ще я удуши. Не му остана друг изход - пусна сигналната ракета и на нейната светлина успя да огледа обстановката. Върху кръста вече се чернееше сянка. Някакъв човек прикри с ръце лицето си и побягна към гората. Комисарят се втурна нагоре и освети с прожектора си кръста. Оги висеше, омотан е въжета върху дървените греди, ужасно вонеше на бензин и алкохол и едва дишаше. Полицаят си спомни, че предния път не разбраха как точно е подпален стареца, но най-вероятно бе от разстояние... Затова извади джобния си нож и сряза въжетата, които държаха художника за кръста. Оги се изсули на земята, Мишената пипна сънната му артерия - пулсът бе значително забавен.

После комисарят дочу глух тътен, идващ от ниското, и разбра, че колегите му, без да се прикриват, се изкачват по хълма. Но откъм гората беше тихо и той изтръпна от страх заради Радо.

- По-бързо! - изкрещя Донов към полицаите в ниското. Вървете натам по посока на гората!

Трима колеги пристигнаха първи и включиха своите прожектори към мястото на изправения кръст.

- Насочете ги към гората! - нареди Мишената, а после не издържа и се провикна: - Радо, жив ли си?

Дори нямаше ехо да му отговори. Гората чернееше и мълчеше.

- Радо, обади се! - извика отчаяно комисарят.

Не издържа и тръгна натам. Бе на десетина метра от нея, когато от мрака излезе Радо. Мишената се спусна към него и го задуши в прегръдката си. Бързо каза: