Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 133

- Позна. Оня некадърник каза - и комисарят вдигна пръст нагоре, където се намираше кабинета на директора, - че е привлякъл и странична помощ по наблюдението над художника.

- Това е в разрез с правилника.

- Да не мислиш, че Панайотов го е чел?

- Кого е привлякъл? - полюбопитства Радо.

- Не каза, което ме вбеси още повече - призна си Донов. - На човека можело да се разчита, бил заинтересовано лице... И веднага след това намекна за полицейската некъдърност.

- Камъни в нашата градина... - махна с ръка младият полицай. - Нищо ново...

- Политическа пачавра! - разкрещя се изведнъж Мишената, започна да обикаля тесния кабинет и да ругае на висок глас.

- Ще те чуе - напомни му младият мъж.

- Мислиш, че не знае ли? Все някой му докладва... Комисарят рязко отвори вратата, огледа се в двете посоки и отново я затвори, като промърмори:

- Никой не минава по коридора.

- Професионална деформация - отбеляза колегата му. Гневният изблик премина, Донов седна на стола си и грабна чаша с кафе.

- Какво му е докладвал чуждият наблюдател? - сети се Радо.

- Евлоги Аладжов само пие и рисува.

- Няма разминаване с нашата информация.

- Няма - съгласи се Донов.

- Ти си убеден, че нещо ще се случи... - заключи неочаквано младият мъж.

- Знае ли човек... - изрече комисарят и рязко стана от мястото си. - Случаят е доникъде, разбираш ли?

- Разбирам. Очакваш нов палеж, нали?

- Не знам - повдигна рамене Мишената. - То остана ли някой за подпалване?

- Освен Евлоги Аладжов ли?

- Какво рисува той в момента? - сети се комисарят. Радо порови из листите пред него, извади протоколите на наблюдаващите полицаи, прегледа ги и отговори:

- Няма информация.

- Сериозен пропуск, юнако...

- Какво предлагаш?

- Ще ти кажа, но да се измъкнем от тази сграда...

120

 - Пълнолуние е - отбеляза Радо.

- Лудите ще танцуват тази нощ - допълни Мишената.

- Около полунощ - уточни колегата му.

- Защо точно тогава?

- Злокобен час в съзнанието на хората... - започна младият мъж.

- Защото все още има будни хора - прекъсна го шефът. -Достатъчно, за да разнесат клюките из града, но не и толкова много, за да попречат на престъпника.

Двамата седяха в стар пикап, който Мишената понякога вземаше от съседа си, когато не искаше околните да разберат, че са полицаи. Бяха паркирали автомобила в сянката на едно дърво близо до осветения храм. От мястото си можеха да наблюдават едновременно ателието, дома на Аладжов, кооперацията, в която живееха Асен и Никола, и дори храмовата къща, въпреки че Гого Хисарски все още бе в болницата. В късната есенна нощ по улицата рядко минаваха хора. В първите минути след полунощ видяха отпътуването на служебния бус на механа „Архитекта“.

- Не мога да разбера какво иска подпалвачът от Аладжов - за сетен път каза комисарят.

- Да го натопи - убедено изрече Радо.

- Това стана още след подпалването на Камелия Аврамова и после с...

- С пламтящата вана на Еми.

- Но палежите продължиха - напомни му Мишената.

- Защото не арестувахме художника.

-Изкупителна жертва лесно се намира, юнако - въздъхна комисарят.